— Това е последният трик на магьосниците — отвърна той. — Може да се каже, че сега ще ти разкрия последната част от магическото обяснение. До този момент твоят разум следеше все някак моите действия. Разумът ти е готов да признае, че светът не е такъв, какъвто го обрисува описанието, че той е много повече от това, което вижда окото. Разумът ти почти е готов да признае, че твоето възприятие е скачало от скалата и обратно на нея или че нещо в теб, ако не и целият ти си скочил на дъното на пролома и си го разглеждал с очите на тонала така, сякаш тялото ти се е спуснало с въже или по стълба. Действието „разглеждане на дъното на пролома“ бе венецът на всичките години подготовка. Ти се справи добре. Хенаро забеляза този кубичен сантиметър шанс, когато блъсна една скала към онзи теб, който беше на дъното на пролома. Ти видя всичко. От това Хенаро и аз се убедихме, че си готов да бъдеш хвърлен в непознаваемото. В този момент ти не само видя, но и узна всичко за двойника, за другия.
Прекъснах го и казах, че прекалено ме надценява, ако смята, че в случая разбирам нещо. Той отговори, че ми е нужно време, за да се уталожат всички тези впечатления, и тогава отговорите сами ще заприиждат така, както досега в мен бяха бликали въпросите.
— Тайната на двойника е в мехура на възприятието, което в твоя случай нощес беше едновременно на върха на скалата и на дъното на пролома — каза той. — Съвкупността от чувства може да се сглобява мигновено на което и да било място. С други думи, човек може да възприеме едновременно тук и там.
Той ме накара да се замисля и да си спомня една поредица от действия, които според него били толкова обикновени, че почти съм ги забравил.
Не знаех за какво говори. Той настоя да опитам по-усилно.
— Помисли за шапката си — каза той. — И какво направи Хенаро с нея.
В този миг споменът разтърсващо се върна. Забравил бях как дон Хенаро ми каза да си махна шапката, защото вятърът непрекъснато я отвяваше. Но аз не исках да я свалям. Гол се чувствах глупаво. А с шапката, каквато обикновено никога не нося, се чувствах друг човек — не бях истинският аз и затова не се притеснявах толкова, че съм без дрехи. Тогава дон Хенаро предложи да си сменим шапките, но неговата ми беше малка. Той започна да ме занася за размера на главата ми и пропорциите на тялото ми, накрая ми взе шапката и уви главата ми с едно старо пончо като с тюрбан.
Казах на дон Хуан, че бях забравил тази случка, но със сигурност знаех, че бе станала между тъй наречените ми скокове. При това си спомнях тези „скокове“ като непрекъснато цяло.
— Скоковете ти определено бяха непрекъснато цяло, а и задявките на Хенаро с шапката ти също — каза той.
— Тези два спомена не могат да се подредят последователно, защото се случиха едновременно.
Той събра двете си ръце с разтворени пръсти и направи движение, сякаш пръстите на лявата не могат да влязат в пространството между пръстите на дясната.
— Тези скокове бяха само началото — продължи той.
— Тогава последва същинското ти навлизане в непознаваемото. Снощи ти изживя неизразимото — нагуала. Твоят разум не може да обори физическото знание, че ти си една безименна съвкупност от възприятия. В този момент разумът може дори да признае, че съществува и друг свързващ център — волята, чрез която могат да се установяват, преценяват и използват изключителните въздействия на нагуала. И накрая твоят разум проумя, че човек чрез волята може да отрази нагуала, макар че никога не може да го обясни.
Но тогава идва твоят въпрос: „Къде бях аз, когато се случваше всичко това? Къде беше тялото ми?“ Убеждението, че съществува един реален „ти“, е резултат от факта, че ти си групирал всичко, което имаш, около разума. Сега разумът ти признава, че нагуалът е неописуемото, но не защото се е убедил от доказателствата, а защото е безопасно да го признае. Твоят разум е на сигурна почва, всички елементи на тонала са откъм неговата страна.
Дон Хуан замълча и ме изгледа изпитателно. После любезно ми се усмихна.
— Да вървим на Хенаровото място — внезапно каза той.
Той стана и се отправихме към скалата, където бяхме разговаряли преди два дни. Настанихме се удобно на същите места и облегнахме гръб о скалата.
— Задачата на учителя е винаги да кара разума да се чувства в безопасност. — Аз надхитрих разума ти, като го накарах да вярва, че тоналът е обясним и предсказуем. С Хенаро доста се потрудихме да създадем у теб впечатлението, че само нагуалът не се поддава изобщо на обяснение; и успяхме да те надхитрим, защото и досега, въпреки всичко, което изживя, на теб все още ти се струва, че има едно ядро, за което можеш да твърдиш, че е твое собствено — разумът. Но това е мираж. Твоят безценен разум е само един събирателен център, огледало, което отразява нещо извън себе си. Тази нощ ти беше свидетел не само на неописуемия нагуал, но и на неописуемия тонал.