Той ми припомняше една история за това момченце, която му бях разказал някога. Тя много му бе харесала и намираше, че има дълбок смисъл. По време на една екскурзия с момченцето из планината край Лос Анжелис, то се умори да върви и аз го вдигнах на раменете си. Заля ни вълна на пълно щастие и момченцето възторжено викаше думи на благодарност към слънцето и планините.
— Това е бил неговият начин да се сбогува с теб — каза дон Хуан.
Задушаваща мъка стегна гърлото ми.
— Има много начини да се сбогуваш — каза той. — Може би най-добрият е да запазиш в себе си конкретния спомен от особено радостен миг. Например, ако живееш като воин, топлината, която си усещал, докато си носел момченцето на раменете си, ще остане като свеж и остър спомен, докато си жив. Това е начинът, по който се сбогува воинът.
Припряно включих мотора и подкарах по-бързо от обикновено по павираното шосе, докато отбихме по един черен път.
Скоро след това оставих колата и продължихме пеш. След около час стигнахме до една горичка. Там вече ни чакаха дон Хенаро, Паблито и Нестор. Поздравих ги. Всички изглеждаха щастливи и бликаха от енергия. Както ги гледах, тях и дон Хуан, изпитах дълбоко съпричастие към всички. Дон Хенаро ме прегърна и сърдечно ме потупа по гърба. Каза на Нестор и Паблито, че съм се представил чудесно със скока в пролома. Все още с ръка на рамото ми, той впери поглед в тях и гръмко оповести:
— Да, господа, аз като негов благодетел знам, че си беше направо постижение. То увенчава дългите му години живот като воин.
Обърна се към мен и сложи и другата си ръка на рамото ми. Очите му излъчваха светлина и спокойствие.
— На теб друго не мога да ти кажа, Карлитос — бавно произнесе той. — Освен дето беше пълен с изумително количество изпражнения.
Двамата с дон Хуан избухнаха в неудържим смях, докато едва не припаднаха. Паблито и Нестор нервно хихикаха, като не знаеха какво да правят.
Когато дон Хуан и дон Хенаро се успокоиха, Паблито ми довери, че не е сигурен дали ще може сам да скочи в „непознаваемото“.
— Наистина нямам и най-малка представа как да го направя — сподели той. — Според Хенаро човек няма нужда от нищо друго освен от безупречност. Ти какво мислиш?
Казах му, че знам по-малко и от него.
Нестор въздишаше, изглеждаше много притеснен. Нервно движеше ръцете и устните си, сякаш искаше да каже нещо важно, но не знае как.
— Хенаро казва, че вие двамата ще се справите — успя накрая да проговори той.
Дон Хенаро ни даде знак с ръка да тръгваме. Двамата с дон Хуан поеха заедно на няколко крачки пред нас. Почти целия ден вървяхме по една и съща планинска пътека. Движехме се в пълно мълчание, без въобще да спираме. Всеки от нас си носеше сушено месо и кратуна с вода и се подразбираше, че ще ядем в движение. На едно място пътеката се разшири и премина в път. Той изви по планинския склон и внезапно пред нас се разкри изглед към една долина. От гледката можеше да ти спре дъхът — дълга, зелена равнина, искряща в слънчевата светлина. Над нея сияеха две великолепни дъги, а на места по околните хълмове ръмеше дъжд.
Дон Хуан спря и с брадичка посочи на дон Хенаро нещо в долината. Дон Хенаро тръсна глава в жест, който не беше нито утвърдителен, нито отрицателен, а приличаше по-скоро на потръпване. И двамата останаха дълго време неподвижни, загледани в долината.
Свихме от пътя и почнахме да се спускаме по една пряка пътека, тясна и опасна, тя водеше към северния край на долината.
Когато излязохме на равно, вече беше пладне. Обгърна ме силен мирис на речни върби и влажна пръст. За миг усетих дъжда като тихо зелено прошумоляване сред близките дървета вляво от мен, после само като потрепване на тръстиките. Дочух ромоленето на поток. Спрях за миг да послушам. Погледнах към върховете на дърветата. Високите перести облаци на западния хоризонт приличаха на пухчета памук, разпилени по небето. Стоях дълго, загледан в облаците, докато всички доста ме задминаха.
Дон Хуан и дон Хенаро в унисон спряха и се огледаха. Очите им ме потърсиха и се фокусираха над мен в такъв синхрон, сякаш двамата бяха един човек. Беше кратък, изумителен поглед, от който тръпки ме побиха. После дон Хенаро се засмя и каза, че като тичам, стъпките ми думтели като на стокилограмов мексиканец-дюстабанлия.
— А защо мексиканец? — попита дон Хуан.
— Защото един стокилограмов мексиканец-дюстабанлия не тича — обясни дон Хенаро поучително.