— О-о! — възкликна дон Хуан, сякаш дон Хенаро наистина бе обяснил нещо.
Прекосихме тясната, тучна долина и заизкачвахме източния склон на планината. Късно следобед най-сетне спряхме на голо, скалисто плато, което на юг гледаше към висока равнина. Растителността напълно се беше изменила. От всички страни хълмовете бяха заоблени и ерозирали. Земята в равнината и по склоновете беше парцелирана и обработена, но въпреки това цялата гледка внушаваше чувство на безплодие.
Слънцето вече беше ниско на югозападния хоризонт. Дон Хуан и дон Хенаро ни повикаха до северния ръб на платото. Оттук се разкриваше великолепна гледка. На север се редуваха безкрайни долини и възвишения, а на запад се издигаше верига планински хребети. Отразената слънчева светлина по далечните хълмове на север ги правеше оранжеви като багрите на скупчените на запад облаци. Въпреки красотата си цялата гледка беше тъжна и самотна.
Дон Хуан ми подаде бележника, но не бях настроен да си водя записки. Седнахме в полукръг, дон Хуан и дон Хенаро бяха в двата края.
— Ти тръгна по пътя на знанието с писане и ще го завършиш по същия начин — каза дон Хуан.
Всички настояха да пиша, като че ли моето писане беше най-важното.
— Ти си на самия ръб, Карлитос — каза внезапно дон Хенаро. — И ти, Паблито, двамата.
Гласът му беше мек. Без шеговития тон звучеше внимателен и грижовен.
— И други воини са заставали на същото това място, отправяйки се на пътешествие в непознаваемото — продължи той. — Всички те пожелават и на двама ви добро.
Усетих леко вълнение около себе си, сякаш въздухът беше станал по-плътен и нещо беше надигнало вълни в него.
— И ние тук ви пожелаваме всичко добро.
Нестор ни прегърна двамата с Паблито, после седна настрани от нас.
— Имаме още малко време — каза дон Хенаро, поглеждайки небето. После се обърна към Нестор и попита:
— Какво да правим междувременно?
— Да се забавляваме и да се смеем — оживено отвърна Нестор.
Споделих с дон Хуан, че ме е страх от онова, което ме очаква, и че сигурно са ме подвели някак да попадна във всичко това — мен, който дори не съм си представял, че могат да съществуват ситуации като тази, която изживявахме двамата с Паблито. Казах, че трябва да ме е обсебило нещо наистина ужасно, което ме е тласкало стъпка по стъпка, докато се озова пред нещо по-лошо може би и от смъртта.
— Пак хленчиш — сухо каза дон Хуан. — До последната минута се самосъжаляваш.
Всички се разсмяха. Той беше прав. Каква непреодолима склонност! А аз си мислех, че съм я изхвърлил от живота си. Помолих ги да ме извинят за глупостта.
— Не се извинявай — каза дон Хуан. — Извиненията са безсмислица. Истински важното е да бъдеш безупречен воин в това неповторимо място на силата. Това място е било пристан на най-отлични воини. Бъди безупречен като тях.
После се обърна и към Паблито.
— Вече знаете, че това е последната задача, в която сме заедно — каза той. — Вие ще навлезете в нагуала и тонала само с личната си сила. С Хенаро сме тук единствено за да се сбогуваме с вас. Силата определи Нестор да бъде свидетел. И така да бъде.
Това е и последният ви кръстопът, на който присъстваме с Хенаро. Веднъж навлезете ли сами в непознаваемото, вече не можете да разчитате на нас да ви върнем, така че решението става ваше задължение — вие трябва да решите дали да се върнете или не. Имаме ви доверие, че и двамата притежавате силата да се върнете, ако изберете това. Нощес се оказахте напълно способни, заедно или поотделно, да отхвърлите съюзника, иначе той щеше да ви убие. Това беше изпитание на силата ви.
Трябва също да добавя, че малцина воини надживяват тази среща с непознаваемото, която ви предстои — не толкова защото е тежка, а защото нагуалът е неописуемо притегателен и веднъж навлязат ли в него, воините намират за крайно непривлекателно да се завърнат в тонала или в света на реда, врявата и мъката.
Нещо в нас решава дали да останеш или да се върнеш, но то не е нито разумът, нито желанието ни, а нашата воля. Затова е невъзможно да се знае предварително изходът.
Ако изборът ви е да не се върнете, вие ще изчезнете, сякаш земята ви е погълнала. Но ако изберете да се върнете на тази земя, ще трябва да чакате като истински воини, докато не приключите отредените ви задачи. Когато ги свършите, все едно дали с успех или поражение, вие вече ще владеете целостността на себе си.
Дон Хуан замълча. Дон Хенаро ме погледна и ми намигна.
— Карлитос иска да знае какво означава да владееш целостността на себе си — каза той и всички се разсмяха.