Прав беше. При други обстоятелства щях да попитам точно това. Сега обаче обстановката беше твърде тържествена, за да задавам въпроси.
— Това означава, че воинът най-сетне е срещнал силата — каза дон Хуан. — Никой не може да каже как би я използвал всеки отделен воин. Може вие двамата да бродите мирно и незабележимо по тази земя, а може да станете отвратителни хора или пък да се прочуете с добро или зло. Всичко това зависи от безупречността и свободата на вашия дух.
Важното обаче е задачата, която имате. Това е дарът, който учителят и благодетелят правят на своите ученици. Аз се моля двамата да завършите задачите си с върховен успех.
— Изчакването да се изпълни задачата е много особено чакане — обади се ненадейно дон Хенаро. — Ще ви разкажа една история за група воини, живели в други времена тук, в планината, някъде ей-там.
Той небрежно посочи на изток, но после се подвоуми, изглежда размисли, стана и посочи далечните планини на север.
— Не. Живели са нататък — каза той и ме погледна с тънка усмивка и с вид на ерудит.
Дон Хенаро май ме имитираше. Стисна устни и сбърчи чело, притиснал силно ръце към гърдите си, сякаш държеше въображаем предмет, който явно трябваше да е бележник. Позата му беше много смешна. Веднъж бях срещнал един германски учен, китаист, който изглеждаше точно така. Мисълта, че през цялото време аз може би несъзнателно бях подражавал на германеца-китаист, невероятно ме развесели. Разсмях се. Шегата му беше страхотно сполучлива и тъкмо за мен.
Дон Хенаро пак седна и продължи да разказва:
— Когато се предполагало, че някой от членовете на групата е извършил нещо, което противоречи на правилата им, съдбата му трябвало да бъде решена от всички. Провинилият се трябвало да обясни причините за простъпката си. Другарите му трябвало да го изслушат. След това те или се разотивали, ако намерели оправданието му за убедително, или се строявали в редица на самия ръб на скалната тераса, същата като тази, на която стоим сега, с оръжие, готови да изпълнят смъртната му присъда, понеже са оценили мотивите му като неоправдателни. В този случай осъденият воин трябвало да се сбогува с досегашните си другари и екзекуцията започвала.
Дон Хенаро погледна към мен и Паблито в очакване на реакцията ни. После се обърна към Нестор.
— Дали свидетелят тук не би могъл да каже какво общо има историята с тези двамата? — попита го той.
Нестор се усмихна стеснително и сякаш се замисли дълбоко.
— Свидетелят няма представа — отговори той след малко и нервно се разхихика.
Дон Хенаро накара всички ни да станем и да отидем с него до западния ръб на платото, откъдето погледнахме надолу.
Полегат склон се спускаше до тясна ивица земя, която завършваше с ров — явно естествен канал, по който се оттича дъждовната вода.
— Точно на мястото на този ров в историята, която ви разказвам, имало редица дървета. Зад нея започвала гъста гора. След като се сбогувал с другарите си, осъденият воин трябвало да тръгне по склона към дърветата. Тогава другарите му вдигали оръжието си и се прицелвали в него. Ако никой не стрелял или ако воинът оцелеел след раняването си и стигнел до дърветата, той бил свободен.
Върнахме се пак на мястото, където бяхме седяли.
— И какво следва, свидетелю? — обърна се той към Нестор. — Ще можеш ли да разкажеш?
Нестор беше самата нервност. Свали си шапката и се почеса по главата. После покри лице с дланите си.
— Откъде може да знае горкият свидетел? — престраши се накрая да отговори той с дързък тон и се разсмя заедно с останалите.
— Разказват, че имало хора, които преминавали невредими — продължи дон Хенаро. — Може да се каже, че тяхната лична сила е въздействала над другарите им. Когато се прицелвали в него, някаква вълна минавала през тях и никой не дръзвал да стреля. Или може би се изпълвали със страхопочитание пред неговата храброст и не били в състояние да го ранят.
Дон Хенаро погледна мен, после Паблито.
— Имало едно условие, задължително при този преход до редицата дървета — продължи той. — Воинът трябвало да върви без никакво вълнение, хладнокръвно. Трябвало да стъпва уверено и твърдо, очите му да гледат спокойно, право напред. Трябвало да се спуска, без да се препъва, без да поглежда назад и най-важното — да не се затичва.
Дон Хенаро замълча. Паблито кимна в знак на съгласие с думите му.
— Ако вие двамата решите да се върнете на тази земя — продължи дон Хенаро, — ще трябва да чакате като истински воини, докато не изпълните задачите си. Това чакане доста наподобява прехода на воина от разказа.
Както разбирате, човешкото време на воина е изтекло, също както при вас двамата. Единствената разлика е в това кой се е прицелил във вас. В случая с този воин в него са се прицелили другарите му. Във вас двамата обаче се прицелва непознаваемото. Вие можете да разчитате единствено на своята безупречност. Трябва да чакате, без да поглеждате назад. Трябва да чакате, без да се надявате на награда. И трябва да насочите цялата си лична сила, за да изпълните задачите си.