Ако не действате безупречно, ако вземете да се тормозите, да проявявате нетърпение и отчаяние, вие ще бъдете поразени безмилостно от стрелците на непознаваемото.
Но ако, от друга страна, успеете благодарение на своята безупречност и лична сила да изпълните задачите си, тогава ще постигнете обещанието на силата. А какво е обещанието на силата? — може да попитате. Това е обещание, което силата дава на човека в качеството му на същество от светлина. Всеки воин има различна участ, така че е невъзможно да се каже какво би било това обещание за всеки от вас.
Слънцето клонеше към залез. Бледооранжевите багри по далечните северни възвишения потъмняха. Гледката пораждаше у мен чувството за обрулен от вятъра, самотен свят.
— Вие научихте, че най-важното за един воин е да бъде смирен и да действа безупречно — каза дон Хенаро с глас, от който подскочих. — Научихте се да действате, без да очаквате нищо в замяна. Сега ви казвам, че за да устоите на това, което ви предстои от днес нататък, ще ви е нужна изключителна издръжливост.
Усетих как стомахът ми се сви. Паблито целият се разтрепери.
— Един воин трябва да бъде винаги готов. Съдбата на всички нас тук е да разберем, че сме пленници на силата. Никой не знае защо точно ние, но пък какво велико предопределение!
Дон Хенаро свърши да говори и оброни глава, сякаш беше крайно изтощен. За първи път го чувах да говори с такива понятия.
— Тук е задължително воинът да се сбогува с всички присъстващи и с всички онези, които оставя зад себе си — внезапно заговори дон Хуан. — Трябва да го направи със свои собствени думи и на висок глас, така гласът му ще остане завинаги в това място на силата.
Гласът на дон Хуан придаде друго измерение на състоянието ми в момента. Сега нашият разговор, който бяхме водили в колата, ми стана още по-мъчителен. Колко беше прав, когато каза, че спокойствието на пейзажа около нас е само мираж и че магическото обяснение нанася удар, който никой не може да отблъсне. Бях изслушал магическото обяснение, а бях изживял и опита, необходим преди него. И ето че сега бях по-гол и безпомощен от който и да било друг момент през целия ми живот. Нищо, което съм правил някога, нищо, което изобщо съм си представял, не можеше да се сравни с мъката и самотата на този миг. Магическото обяснение беше отчуждило дори моя „разум“. Дон Хуан отново беше прав, когато казваше, че воинът не може да избегне болката и мъката, а само това — да им се отдава неконтролируемо. В този момент мъката ми стана непоносима. Не бях готов да се сбогувам с хората, които бяха споделяли с мен превратностите на съдбата. Казах на дон Хуан и дон Хенаро, че се бяхме уговорили с някого да умрем заедно и духът ми не може да понесе мисълта да си тръгне сам.
— Всички ние сме сами, Карлитос — меко каза дон Хенаро. — Такава е участта ни.
В гърлото ми заседна мъка по обичта ми към живота и моите близки. Отказвах да се сбогувам с тях.
— Ние сме сами — повтори дон Хуан. — Но да умреш сам не означава да умреш в самота.
Гласът му прозвуча приглушено и сухо като кашляне.
Паблито тихо изхлипа. После стана и заговори. Това не беше някакво словоизлияние или тържествена клетва. С ясен глас той благодари на дон Хенаро и дон Хуан за добрината им. Обърна се към Нестор и му благодари, че му е дал възможност да се грижи за него. Избърса очите си с ръкав.
— Какво чудесно нещо беше да си на този прекрасен свят! В това удивително време! — възкликна той и въздъхна.
Настроението му беше заразително.
— Ако не се завърна, моля те за една последна услуга — обърна се той към дон Хенаро. — Да помогнеш на тези, които споделяха съдбата ми.
После погледна на запад, по посока на своя дом. Слабото му тяло се разтърси от плач. Затича се към края на платото с разперени ръце, сякаш за да прегърне някого. Устните му се движеха, изглежда, си шепнеше нещо.
Извърнах глава. Не исках да чуя какво говори Паблито.
Той се върна на мястото, където седяхме, отпусна се до мен и наведе глава.
Не бях в състояние и дума да кажа. Но после сякаш ме завладя някаква сила отвън, изправи ме и аз също изразих своите благодарности и тъгата си.
Отново замълчахме. Леко прошумоля северен вятър и полъхна в лицето ми. Дон Хуан ме погледна. Никога не бях виждал такава доброта в очите му. Каза ми, че воинът се сбогува, като благодари на всички, които са му сторили някакво добро или са проявявали внимание към него, и че аз трябва да изкажа на глас благодарността си не само към тях, но и към тези, които се бяха грижили за мен и ми бяха помагали в моя път.