Обърнах се на северозапад, към Лос Анжелис, и всички най-нежни чувства на духа ми се отприщиха. Колко пречистващо и освобождаващо беше да изразя своите благодарности!
Седнах пак на мястото си. Никой не поглеждаше към мен.
— Един воин съзнава мъката си, но не й се отдава — каза дон Хуан. — Затова настроението, с което воинът навлиза в непознаваемото, не е тъга. Обратното, той е радостен, защото се е смирил пред великата си участ, уверил се е, че духът му е безупречен, и, най-важното — осъзнал е напълно своите способности. Радостта на воина идва от това, че е приел съдбата си и истински е оценил онова, което му предстои.
Настъпи дълго мълчание. Тъгата ми беше непосилна. Искаше ми се да направя нещо, за да се измъкна от смазващата й тежест.
— Свидетелю, стисни, моля те, твоя „капан за духове“ — обърна се дон Хенаро към Нестор.
Чух оглушителния, невероятно смешен звук от приспособлението на Нестор.
Паблито изпадна направо в истеричен смях, дон Хуан и дон Хенаро също се разкикотиха неудържимо. Долових една характерна миризма и чак тогава разбрах, че всъщност Нестор беше пръднал. Но най-смешното беше, че той имаше изключително сериозен вид. Не беше пръднал на шега, а защото не си носеше „капана за духове“ и в желанието си да помогне най-съвестно бе направил каквото може.
Всички се смееха до забрава. С каква лекота можеха да преминават от едно крайно възвишено състояние към някоя безумно смешна ситуация.
Паблито неочаквано се обърна към мен. Заинтересува се дали съм поет, но преди да съм му отговорил, дон Хенаро оповести в рими:
— Карлитос направо е цар; малко нещо поет, малко луд и мъничко тъпа нар.
Всички отново избухнаха в смях.
— Така е по-добре — обади се дон Хуан. — А сега, преди Хенаро и аз да се сбогуваме с вас, двамата може да кажете каквото пожелаете. Може да се окаже последният път, когато произнасяте дума.
Паблито поклати глава в отказ, но аз имах да им кажа нещо, исках да изразя възхищението си, своята почит към изключителния воински дух на дон Хуан и дон Хенаро. Обаче се оплетох в думите си и в края на краищата нищо не казах. Дори още по-лошо — пак изглеждаше като че ли хленча.
Дон Хуан поклати глава и присви устни в престорено неодобрение. Неволно се засмях. Всъщност беше все едно, че пропилях възможността да им изразя своето възхищение. Обхвана ме много интересно настроение. Почувствах се приповдигнато и бодро, с невероятното усещане за свобода, което ме караше да се смея от радост. Казах на дон Хуан и дон Хенаро, че изобщо не ми пука за срещата с „непознаваемото“, че се чувствам щастлив и в момента за мен няма абсолютно никакво значение дали ще живея или ще умра.
Дон Хуан и дон Хенаро, изглежда, се зарадваха на думите ми повече и от мен. Дон Хуан започна да се пляска по бедрата си и да се смее. Дон Хенаро удари шапката си в земята и се запровиква, сякаш яздеше див жребец.
— Е, позабавлявахме се и се посмяхме, докато чакаме, точно както ни посъветва свидетелят — внезапно заяви Хенаро. — Но естественият ред на нещата е, че те винаги стигат до своя край.
Той погледна небето.
— Вече почти е време да се разотидем, както воините от онази история — каза той. — Но преди всеки да поеме по своя път, трябва да кажа на вас двамата едно последно нещо. Ще ви разкрия една тайна на воина. Можете да я наречете предопределение на воина.
Той се обърна конкретно към мен и ми припомни как веднъж му бях казал, че животът на воина е студен, самотен и лишен от чувства. Добави, че дори и в този момент аз съм с това убеждение.
— Животът на воина изобщо не може да бъде студен, самотен и без чувства — каза той, — защото се основава на неговата обич, преданост и всеотдайност към голямата му любов. А коя, може да попиташ, е голямата му любов? Сега ще ти покажа.
Дон Хенаро стана и бавно отиде до едно съвсем равно място пред нас, на около три метра. Там направи някакви странни движения с ръце, сякаш изтупва прах от гърдите и корема си. Тогава стана нещо необичайно. През него премина светкавица с почти недоловима светлина. Идваше от земята и сякаш разпали цялото му тяло. Той направи нещо като обратен пирует или по-точно гмуркане назад и се приземи на гърдите и ръцете си. Движението беше изпълнено така изкусно и съвършено, сякаш той беше безтегловен — подобно на червей същество, което се преобърна върху самото себе си. Вече на земята, той извърши поредица неземни движения. Плъзгаше се на педя от повърхността или по-скоро като че ли се пързаляше, легнал на скейтборд, после сякаш заплува, описвайки кръгове, извивайки се бързо и гъвкаво като змиорка в океана.