Погледът ми в един миг се разфокусира и без никакъв преход аз вече виждах едно сияйно кълбо, което се плъзгаше напред-назад върху нещо подобно на ледена пързалка с хиляди проблясващи по нея светлинки.
Гледката беше великолепна. После огненото кълбо спря и остана неподвижно. Сепна ме един глас и отклони вниманието ми. Беше на дон Хуан. Отначало не разбирах какво ми казва. Погледнах пак към огненото кълбо, но можах само да различа дон Хенаро, който лежеше на земята с разперени ръце и крака.
Гласът на дон Хуан беше съвсем ясен. Той сякаш за действа нещо в мен и аз започнах да пиша.
— Любовта на Хенаро е светът — започна дон Хуан — Току-що той прегърна тази огромна земя, но понеже е толкова мъничък, всичко, което можеше да стори, бе да се носи по нея. Обаче земята знае, че Хенаро я обича и го дарява с грижите си. Затова животът на Хенаро е толкова пълен и където и да се намира, той винаги ще се радва на изобилие. Хенаро върви по пътеките на своята любов и където и да бъде, той е цялостен.
Дон Хуан клекна до нас и погали нежно земята.
— Това е предопределението на двама ви като воини — каза той, — тази земя, този свят. За един воин не може да има по-голяма любов.
Дон Хенаро стана и приклекна до дон Хуан. Двамата за миг ни фиксираха с поглед, после едновременно седнаха с кръстосани нозе.
— Единствено ако обича тази земя с непоколебима любов, човек може да се освободи от тъгата си — каза дон Хуан. — Воинът винаги е изпълнен с радост, защото любовта му е неизменна и неговата любима, земята, го обгръща в обятията си и го обсипва с невъобразими дарове. Тъгата е присъща само на онези, които ненавиждат тъкмо това, което дава подслон на съществуванието им.
Дон Хуан още веднъж погали нежно земята.
— Това прекрасно същество, което е живо до най-дълбинните си недра и разбира всяко чувство, ме утеши и изцели болките ми, а накрая, когато напълно осъзнах любовта си към него, то ме научи на свобода.
Той замълча. Тишината наоколо вдъхваше страх. Вятърът тихо изсвистя, после чух далечния лай на самотно куче.
— Вслушай се в този лай — продължи дон Хуан. — По този начин моята любима земя ми помага в момента да ти кажа и последното. Този лай е най-тъжното нещо, което човек може да чуе.
Замълчахме за малко. Лаят на това самотно куче беше толкова тъжен, а покоят около нас — тъй пълен, че изпитах вцепеняваща мъка. Тя ме накара да се замисля за собствения си живот, за тъгата ми, когато не знаех къде да отида и какво да правя.
— Този кучешки лай е нощният глас на човека — каза дон Хуан. — Идва от една къща в долината на юг. Човекът вика с гласа на кучето си, защото са другари по съдба — роби на живота, на мъката и скуката му. Той умолява смъртта си да дойде и да го освободи от затъпяващите, потискащи окови на живота.
Думите на дон Хуан докосваха най-болезнени струни у мен. Имах чувство, че се отнасят точно за мен.
— Този лай и самотата, която извиква, говорят за чувствата на хората — продължи той. — Хората, на които целият им живот е като един неделен следобед — следобед не толкова мизерен, колкото задушен, досаден и неуютен. Те се потят и безсмислено се щурат. Не знаят къде да отидат и какво да правят. Този следобед им оставя само спомена за дребни грижи и безкрайна скука, а после внезапно се оказва, че е отминал и вече е нощ.
Припомни ми една история, която му бях разказвал — за един седемдесет и две годишен старец, който жалеше колко кратък се оказал животът му и как му се струвало, че едва вчера бил момче. Той ми бе казал: „Помня си пижамите, които носех като десетгодишен. Сякаш е минал само един ден. Къде отива времето?“
— Противоотровата за това е тук — каза дон Хуан и пак погали земята. — Магическото обяснение изобщо не може да освободи духа. Погледнете се вие двамата. Вие стигнахте до магическото обяснение, но от това, че го знаете, нищо не се промени особено. По-самотни сте от всякога, защото без непоколебима любов към съществото, което ви дава подслон, това, че сте сами, се превръща в самота.
Единствено любовта към това великолепно същество може да даде свобода на духа на воина; а свободата е радост, действеност и смирение пред всякакви превратности. Това е последният урок. Той винаги остава за самия край — момента на върховна самота, когато човек е сам, изправен пред смъртта. Едва тогава той има смисъл.