Дон Хуан и дон Хенаро станаха, протегнаха се и поразкършиха гръб, сякаш телата им се бяха схванали от седенето. Сърцето ми заби ускорено. Накараха двама ни с Паблито да застанем прави.
— Здрачът е пролуката между световете — каза дон Хуан. — Той е вратата към непознаваемото.
Посочи с широк жест платото, на което бяхме застанали.
— А това плато е преддверието към тази врата. После посочи към северния ръб на платото.
— Там е вратата. Отвъд нея има бездна, а отвъд бездната е непознаваемото.
Тогава дон Хуан и дон Хенаро се обърнаха към Паблито и се сбогуваха с него. Паблито гледаше с разширени, неподвижни зеници. Сълзи се стичаха по бузите му.
Чух гласа на дон Хенаро да ми казва „сбогом“, но не чух гласа на дон Хуан.
Дон Хуан и дон Хенаро отидоха при Паблито и прошепнаха нещо кратко в ушите му. После дойдоха до мен. Но още преди да са прошепнали нещо, аз вече изпитах онова особено усещане, че съм разцепен на две.
— Сега ние ще бъдем като прах по пътя — каза дон Хенаро. — И може би някой ден той пак ще ти влезе в очите.
Дон Хуан и дон Хенаро пристъпиха назад и сякаш се сляха с мрака. Паблито ме хвана над лакътя и ние се сбогувахме. Тогава някакъв странен порив, някаква сила ме накара да се затичам с него към северния ръб на платото. Докато скачахме, усещах, че държи ръката ми, после бях сам.