Седна до мен и ми подаде записките. Казах му, че звукът ме е навел на много мъчителни размисли.
— Отдаваш се на изживяването повече, отколкото можеш да си позволиш — сухо каза той.
Изглеждаше погълнат от мисли, сякаш търсеше да ми предложи нещо подходящо.
— Задачата ти тази вечер е да видиш някои хора — проговори накрая той. — Първо трябва да спреш вътрешния си диалог, тогава да си представиш човека, когото искаш да видиш. Всяка мисъл, която човек задържи в ума си, докато е в състояние на вътрешно мълчание, по същността си представлява заповед, защото няма други мисли, които да й противоречат. Тази вечер нощната пеперуда в храсталака иска да ти помогне, затова ще пее за теб. Песента й ще привлече златния прашец и тогава ти ще видиш избрания от теб човек.
Исках да чуя повече подробности, но той с рязък жест ми даде знак да започвам.
След неколкоминутни усилия да спра вътрешния си диалог постигнах пълно вътрешно мълчание. Тогава съзнателно задържах кратката мисъл за един мой приятел. Останах със затворени очи само за миг според мен, после усетих как някой ме разтърсва за раменете, но това го осъзнах много бавно. Отворих очи и се намерих легнал на лявата си страна. Явно бях заспал толкова дълбоко, че не си спомнях кога съм се свлякъл на земята. Дон Хуан ми помогна да седна отново. Смееше ми се. Имитираше ме как хъркам и каза, че ако не го бе видял сам с очите си, нямало да повярва, че някой може да спи толкова дълбоко. За него било наслаждение да е край мен винаги когато се налага да направя нещо, което умът ми не разбира. Отмести бележника ми настрани и заяви, че трябва да започнем всичко отначало.
Аз извърших необходимите стъпки. Странният, боботещ звук отново се появи. Този път обаче не идваше откъм храсталака, а по-скоро от самия мен, като че ли го издаваха устните ми или краката ми, или пък ръцете ми. Скоро звукът напълно ме завладя. Имах чувството, че меки топки се разлитат от мен и към мен; едно успокояващо, изключително чувство, че ме обсипва тежък памучен пух. Внезапно чух как порив на вятъра с трясък отвори вратата и мисълта ми се възвърна. Помислих си, че и този път се провалих. Отворих очи и се намерих в собствената си стая. Вещите по писалището ми си стояха така, както ги бях оставил. Вратата беше отворена, навън духаше силен вятър. Мина ми през ум да проверя дали работи парното. Тогава чух тропане по прозорците с плъзгачи, които бях поставил сам и не пасваха добре на рамката. Тропаше се ожесточено, сякаш някой искаше да влезе. Изпитах пристъп на страх. Станах от стола. Усетих как нещо ме дърпа. Изпищях.
Дон Хуан ме разтърсваше за раменете. Възбудено му описах видението си. Беше толкова живо, че целият треперех. С цялото си тяло усещах, че току-що съм седял на бюрото си.
Дон Хуан невярващо поклати глава и каза, че съм гений на самозаблудата. Изглежда, не му направи никакво впечатление това, което бях изживял. Равнодушно го отхвърли и ми заповяда да започна отначало.
Тогава отново чух тайнствения звук. Той ми се яви, както бе казал дон Хуан, под формата на дъжд от златен прашец. Но не виждах точно прашец или снежинки, както той ги бе описал, а по-скоро сферични мехурчета. Те се носеха към мен. Едно от тях се разпукна и ми откри необичайна гледка. Сякаш спря пред очите ми и се отвори, като ми показа странен предмет. Приличаше на гъба. Сьвсем определено го виждах — това, което ставаше с мен, не беше сън. Гъбоподобното се задържа непроменено в „полезрението“ ми, после изчезна, сякаш бе загасена светлината, която го огрява. Последва безконечен мрак. Побиха ме тръпки, после целият се затресох и внезапно осъзнах, че някой ме разтърсва. В същият миг се включиха и сетивата ми. Аз гледах дон Хуан, който силно ме разтърсваше. Сигурно точно в този момент бях отворил очи.
Той напръска лицето ми с вода. Прохладата бе много приятна. След като помълча малко, той пожела да му кажа какво се бе случило.
Разказах му видението си най-подробно.
— Но какво всъщност видях? — попитах аз.
— Свой приятел — отвърна той.
Засмях се и търпеливо му обясних, че бях видял фигура, подобна на гъба. Макар че нямах как да преценя размерите й, стори ми се, че е дълга около педя-две.
Дон Хуан подчерта, че е от значение само чувството. Обясни ми, че тъкмо чувствата ми са критерият, който определя под каква форма ще ми се яви субектът, когото виждам.
— От твоето описание и чувството ти стигам до извода, че твоят приятел трябва да е чудесен човек — каза той.