Думите му ме объркаха.
Той обясни, че когато магьосникът вижда хората отдалеч, те са предимно в гьбообразна форма, а когато е непосредствено пред човека, когото вижда, тогава човешката му същност се явява като яйцевиден сноп светлинни фибри.
— Ти не стоеше непосредствено пред приятеля си — каза той. — Затова той ти се яви като гъба.
— А защо е така, дон Хуан?
— Никой не знае. Просто така изглеждат хората при този специфичен начин на виждане.
Добави, че всяка черта на гъбовидната фигура има определено значение, но с невъзможно начинаещият да го изтълкува правилно.
Тогава си спомних нещо много интересно. Преди години, в състояние на необикновена реалност, предизвикано от психотропни растения, бях преживял или възприел как, докато гледах един поток, грозд мехурчета заплува към мен и ме погълна. Златистите мехурчета, които видях току-що, заплуваха към мен и ме погълнаха по абсолютно същия начин. Може всъщност да се каже, че и в двата случая мехурчетата имаха еднаква структура и форма.
Дон Хуан изслуша коментара ми без особен интерес.
— Не си пропилявай силата с дреболии — каза той. — Имаш да се справяш с тази необятност.
Той посочи с ръка към храсталака.
— Нищо няма да получиш, ако сведеш цялата тази величавост към разумни доводи. Тук, около нас, е самата вечност. Да я принизяваш до някаква достъпна за разума глупост е дребнаво и направо гибелно.
След това настоя да се опитам да видя друг измежду своите познати. Добави, че щом видението свърши, трябва да се напрегна да отворя очи сам и да си възвърна пълното съзнание за това, което непосредствено ме заобикаля.
Успях да задържа образа на друга гъбоподобна фигура, но докато първата беше дребна и жълтеникава, втората бе белезникава, по-голяма и изкривена.
В края на нашия разговор за двете фигури, които бях видял, аз вече съвсем бях забравил „нощната пеперуда в храстите“, която толкова ме бе занимавала преди. Казах на дон Хуан, че съм удивен от собствената си способност да пренебрегна нещо толкова необичайно. Сякаш не бях този човек, за когото се мислех.
— Не виждам защо трябва да правиш от мухата слон — каза дон Хуан. — Когато се спре вътрешният диалог, светът се разпада и на повърхността излизат някои наши необичайни страни, които сякаш са били строго охранявани от думите. Ти си това, което си, защото си казваш, че си такъв.
След кратка почивка дон Хуан ме подкани да продължа да „извиквам“ приятели. Каза, че целта е да направя колкото може повече опити да видя, за да установя принципа на чувството.
Повиках последователно тридесет и двама души. След всеки опит той искаше да му разкажа внимателно и подробно всичко, което бях възприел по време на видението. Когато започнах да се справям по-умело, той промени подхода, съдейки навярно по това, че можех за секунди да спра вътрешния си диалог, по своя воля да отворя очи в края на всеки опит и да възобновя обичайните си занимания без никакъв преход. Забелязах промяната, когато обсъждахме цвета на гъбовидните фигури. Той вече бе отбелязал, че това, което наричах цвят, не е багра, а лъчение с различен интензитет. Тъкмо се канех да опиша жълтеникавата светлина, която бях наблюдавал, когато той ме прекъсна и най-точно ми описа всичко, което бях видял. От този момент нататък той обсъждаше съдържанието на всяко от виденията ми не като тълкуване на моя разказ, а сякаш сам ги виждаше. Като го помолих да ми обясни как става това, той направо отказа.
Когато свърших с извикването на тези тридесет и двама души, установих, че бях видял най-разнообразни гъбовидни форми и лъчения, които бяха породили у мен най-различни чувства — от нежна радост до пълно отвращение.
Дон Хуан ми обясни, че хората са изпълнени с конфигурации, които могат да бъдат проблеми, мъки, тревоги и т.н. Увери ме, че само изключително силен магьосник може да разнищи значението на тези конфигурации. Аз трябвало да се задоволя да виждам само общото очертание на хората. Чувствах се много, уморен. Имаше нещо наистина изтощително в тези странни фигури. Като цяло предизвикваха усещане за гадене. Никак не ми харесваха. Караха ме да се чувствам хванат в капан и обречен.
Дон Хуан ми заповяда да пиша, за да разсея потиснатото си настроение. След дълго мълчание, през което не успях да напиша нищо, той ме накара да извикам някои хора по негов избор.
Започна да ми се явява нова серия от форми. Не приличаха на гъби, а по-скоро на японски чашки за саке, обърнати с дъното нагоре. Някои имаха нещо като главичка, подобна на столчето на чашка за саке; други бяха по-закръглени. Формите бяха приятни и безметежни. Долавях, че самата им същност излъчва чувство за щастие. За разлика от предишните, които от тежестта си бяха прилепнали към земята, тези леко отскачаха. Самото им присъствие някак си облекчаваше изтощението ми.