Неволно се разсмях на нелепия им номер. Разказах им до какви изводи бях стигнал. Те избухнаха в смях. Искрено повярвах, че смехът им окончателно ги издаде.
— Ти се криеше в храстите, нали? — попитах аз дон Хенаро.
Дон Хуан седна и се хвана с две ръце за главата.
— Не, не съм се крил — търпеливо каза дон Хенаро. — Бях далеч оттук, когато ти ме извика, и аз дойдох.
— Къде беше, дон Хенаро?
— Далеч оттук.
— Колко далеч?
Дон Хуан се намеси и каза, че дон Хенаро се е явил в знак на уважение към мен и аз нямам право да го разпитвам къде е бил, защото той не е бил никъде.
Дон Хенаро ме защити, като каза, че няма нищо против да питам за каквото и да било.
— Щом като не си се криел около къщата, то къде си бил, дон Хенаро? — попитах аз.
— Бях си у дома — съвсем искрено отвърна той.
— В Централно Мексико ли?
— Ами да! Само една къща имам.
Двамата се спогледаха и отново избухнаха в смях. Знаех, че ме занасят, но реших повече да не им се връзвам. Предположих, че сигурно са имали причина да предприемат толкова сложни ходове. Седнах.
Чувствах се направо разцепен на две. Едната част от мен изобщо не беше шокирана и можеше да приеме всички действия на дон Хуан и дон Хенаро за истина. Но другата част направо отказваше; тя беше по-силната. Разумното ми обяснение беше, че съм приел дон Хуановото магическо описание на света само на интелектуално ниво, докато тялото ми като цяло отказваше да го приеме — оттук и моята дилема. Но пък в годините на общуването ми с дон Хуан и дон Хенаро бях изживял изключителни явления и те бяха опит на тялото, не на интелекта. По-рано същата вечер бях изпълнил „походката на силата“, което от гледна точка на интелекта ми беше необяснимо постижение; и най-вече — бях имал невероятни видения без никакви други средства освен собствената ми воля.
Обясних им естеството на мъчителното си и в същото време искрено затруднение.
— Това момче е гений — обърна се дон Хуан към дон Хенаро, като клатеше невярващо глава.
— Ти си същински гений, Карлитос — каза ми дон Хенаро, сякаш препредаваше съобщение.
Двамата седнаха до мен — дон Хуан отдясно, дон Хенаро отляво. Дон Хуан отбеляза, че скоро ще съмне. В един миг аз отново чух зова на пеперудата. Беше се преместила. Звукът долиташе от обратната посока. Поглеждах и двамата, като задържах погледа им. Логическата ми схема започна да се разпада. Звукът беше хипнотизиращо плътен и дълбок. Тогава чух глухи стъпки от леки нозе, които чупеха сухите съчки под храстите. Пращящият звук наближи и аз се свих по-близо до дон Хуан. Той сухо ми заповяда да го видя. Аз положих огромно усилие не толкова заради него, колкото заради себе си. Сигурен бях, че дон Хенаро се бе представял за нощната пеперуда. Но дон Хенаро седеше до мен. Тогава какво беше онова в храстите? Нима наистина нощна пеперуда?
Пращящият звук отекваше в ушите ми. Не можех изобщо да спра вътрешния си диалог. Чувах звука, но не можех да го усетя с тялото си както преди. Чувах съвсем определено стъпки. Нещо се прокрадваше в мрака. Разнесе се шумно пропукване, сякаш клон се разцепи на две, и внезапно ме изпълни ужасен спомен. Преди години бях прекарал една ужасна нощ в тази пустош и нещо ме нападаше, нещо много леко и неуловимо; то непрестанно ми стъпваше на врата, а аз се свивах на земята. Дон Хуан ми бе обяснил това явление като среща със „съюзника“ — тайнствена сила, която магьосникът се научава да възприема като същество.
Приближих се още до дон Хуан и му прошепнах какво си бях спомнил. Дон Хенаро допълзя по-близо до нас.
— Какво каза той? — попита той шепнешком дон Хуан.
— Казва, че там е неговият съюзник — отвърна дон Хуан с понижен глас.
Дон Хенаро изпълзя обратно и седна. После се обърна към мен и силно прошепна:
— Гениален си.
Те приглушено се разсмяха. Дон Хенаро посочи с брадичка храстите.
— Иди да го пипнеш — каза той. — Свали си дрехите и му изкарай дяволите на този съюзник.
Те се затресоха от смях. Междувременно звукът беше спрял. Дон Хуан ми заповяда да спра мислите си, но да остана с отворени очи, съсредоточен право пред себе си в края на храсталака. Каза, че пеперудата се е преместила заради присъствието на дон Хенаро и ако ще ми се яви, то сигурно ще избере да дойде отпред.
След минутно усилие да спра мислите си аз отново чух звука. Беше по-наситен от всякога. Първо чух глухите стъпки по сухите съчки, а после ги усетих по тялото си. В същия миг различих тъмна фигура точно пред себе си в края на храсталака.