Усетих, че ме разтърсват. Отворих очи. Дон Хуан и дон Хенаро стояха над мен, а аз бях коленичил, сякаш бях спал на кълбо. Дон Хуан ми подаде малко вода и аз отново седнах, облегнал гръб на стената.
Скоро след това се зазори. Храсталакът сякаш се разбуди. Утринният хлад бе освежителен и ободряващ.
Пеперудата не била дон Хенаро. Рационалната ми структура се разпадаше. Не исках да задавам повече въпроси, но и не можех да мълча. Накрая заговорих.
— Но щом си се намирал в Централно Мексико, как се озова тук, дон Хенаро? — попитах аз.
Дон Хенаро направи нелепа и ужасно смешна гримаса с уста.
— Извинявай — каза ми той. — Устата ми отказва да говори.
После се обърна към дон Хуан и ухилен предложи:
— Защо ти не му кажеш?
Дон Хуан се подвоуми. После каза, че като завършен майстор в изкуството на магията дон Хенаро е способен на изключителни дела.
Дон Хенаро изду гърди, сякаш думите на дон Хуан го помпаха. Той сякаш пое толкова много въздух, че гръдният му кош изглеждаше двойно по-голям от обикновено. Имаше вид сякаш всеки момент щеше да полети. Той подскочи във въздуха. Останах с впечатлението, че въздухът в дробовете му го накара да подскочи. Закрачи напред-назад по пръстения под, докато овладее гръдния си кош — потупа гърди и с голяма сила притисна с длани гръдните си мускули надолу към стомаха, сякаш изпразваше гума. Накрая седна.
Дон Хуан се смееше. Очите му блестяха от чиста наслада.
— Води си записките — тихо ми нареди той. — Пиши, пиши, иначе ще умреш!
После отбеляза, че дори дон Хенаро вече не смятал писането ми за такава чудатост.
— Точно така! — обади се дон Хенаро. — Мисля си дали и аз самият да не се заема с писане.
— Хенаро е човек на знанието — сухо поясни дон Хуан, — а човекът на знанието може спокойно да се премества на големи разстояния.
Той ми припомни как веднъж преди години тримата бяхме из планината и тогава дон Хенаро в усилието си да ме накара да преодолея тъпата си рационалност направи изумителен скок до върховете на Сиера, отдалечени на десетина километра. Спомних си случката, но помнех и как изобщо не можех да схвана, че е скочил.
Дон Хуан добави, че в определени моменти дон Хенаро е способен на изключителни подвизи.
— В определени моменти Хенаро не е Хенаро, а двойникът му — каза той.
Повтори го три-четири пъти. После двамата ме загледаха, сякаш в очакване на неизбежната ми реакция.
Не разбирах какво имаше предвид под „двойника му“. Досега изобщо не го бе споменавал. Помолих да ми го изясни.
— Има още един Хенаро — обясни той. И тримата се спогледахме.
Стана ми много неспокойно. Дон Хуан ме насърчи с поглед да продължа да говоря.
— Да не би да имаш близнак? — попитах аз, обръщайки се към дон Хенаро.
— Разбира се — отвърна той. — Имам близнак.
Не можех да разбера дали ме занасяха или не. Двамата се разкикотиха неудържимо като хлапаци, направили някоя лудория.
— Може да се каже, че в момента Хенаро е собственият си близнак — продължи дон Хуан.
При това изявление и двамата се затъркаляха по земята от смях. На мен обаче изобщо не ми беше весело. Тялото ми неудържимо се разтрепери.
Дон Хуан отбеляза строго, че се възприемам прекалено сериозно и се смятам за много важен.
— Овладей се — сухо ми заповяда той. — Ти знаеш, че Хенаро е магьосник и безупречен воин. Затова е способен да върши дела, немислими за обикновения човек. Неговият двойник, другият Хенаро, е едно от тези дела.
Нямах думи. Не можех да допусна, че просто издевателстват над мен.
— За воин като Хенаро — продължи дон Хуан — съвсем не е невероятно начинание да създаде другия.
След като дълго обмислях въпроса си, аз попитах:
— Другият нещо като Аз-а ли е?
— Другият е Аз-а — отвърна дон Хуан. Обяснението му беше невероятно, но не повече от всичко друго, което правеха те.
— От какво е направен другият? — попитах аз дон Хуан след неколкоминутно колебание.
— Няма как да се узнае — отвърна той.
— Реален ли е той или просто илюзия?
— Разбира се, че е реален.
— В такъв случай може ли да се каже, че е от плът и кръв? — попитах аз.
— Не, не може — отвърна дон Хенаро.
— Но ако е толкова реален, колкото съм аз …
— Реален колкото теб ли? — възкликнаха едновременно дон Хуан и дон Хенаро.
Те се спогледаха и така се разсмяха, че сякаш щеше да им прилошее. Дон Хенаро хвърли шапката си на пода и затанцува около нея. Танцуваше грациозно и леко, но необяснимо защо, много смешно. Може би смешното беше в изключително „професионалните“ му движения. Несъответствието беше толкова неуловимо и в същото време така се набиваше в очи, че просто се присвивах от смях.