И той завъртя ръка като дон Хуан. Тялото му конвулсивно потръпна и както беше седнал, той отскочи назад. Имах чувство, че хълца и именно от хълцането тялото му отскача назад. Седешком, той продължи да отскача назад и така измина цялото разстояние до края на рамадата и обратно.
При гледката на дон Хенаро, който отскача назад на седалището си, вместо да се разсмея, както можеше да се очаква, аз изпаднах в такъв силен пристъп на страх, че дон Хуан трябваше да ме почука многократно по главата с кокалчетата на пръстите си.
— Аз просто не мога да проумея всичко това, дон Хуан — казах аз.
— И аз не мога — отвърна дон Хуан и сви рамене.
— Нито пък аз, драги Карлитос — присъедини се и дон Хенаро.
Изтощението ми, целият сетивен опит, който бях преживял, лекото и шеговито настроение, което преобладаваше, и клоунадата на дон Хенаро бяха твърде много за нервите ми. Стомахът ми направо се обръщаше.
Дон Хуан ме накара да се търкалям по земята, докато се успокоя, след което отново седнах с лице към тях.
— Има ли двойникът плътност? — попитах аз дон Хуан след дълго мълчание.
Те ме погледнаха.
— Има ли тяло двойникът? — уточних въпроса си аз.
— Разбира се — отговори дон Хуан. — Плътност, тяло — това са спомени. Затова, подобно на всичко друго, което чувстваме от света, те също са спомени, които натрупваме. Спомени за описанието. Ти имаш спомен за моята плътност, както имаш спомен за словесно общуване. Затова ти разговаря с койота и ме усещаш като плътен.
Дон Хуан допря рамо до моето и леко ме побутна.
— Пипни ме — каза той.
Аз го потупах и после го прегърнах. Почти щях да се разплача.
Дон Хенаро стана и се приближи до мен. Приличаше на малко дете и очите му дяволито блестяха. Нацупи устни и продължително ме изгледа.
— Ами мен? — попита той, опитвайки се да прикрие усмивката си. — Няма ли и мен да ме прегърнеш?
Аз станах и протегнах ръце да го докосна. И в този миг тялото ми се вцепени. Нямах сили да помръдна. Опитвах се да накарам ръцете си да го докоснат, но усилията ми бяха напразни.
Дон Хуан и дон Хенаро стояха прави и ме гледаха. Почувствах как тялото ми се огъва под неведом натиск.
Дон Хенаро седна и се престори на обиден, че не съм го прегърнал. Цупеше се и биеше пети о земята, след което и двамата избухнаха в още по-неудържим смях.
Коремните ми мускули се свиваха, като караха цялото ми тяло да се тресе. Дон Хуан ми обърна внимание да си движа главата, както ми беше препоръчал по-рано, за да може ретината на очите ми да отрази лъч светлина и така да се успокоя. Той ме изведе насила изпод рамадата в открито поле и извърна тялото ми в такова положение, че очите ми да уловят светлината от изток. Но още докато нагласяше тялото ми, аз вече престанах да треперя. Забелязах, че съм стискал в ръце бележника си, едва когато дон Хенаро каза, че съм се разтреперал от тежестта на листата.
Заявих на дон Хуан, че тялото ми само ме тегли да си вървя. Махнах на дон Хенаро за сбогом. Не исках да им оставя време да ме разубедят.
— Довиждане, дон Хенаро — извиках аз. — Трябва да си вървя вече.
В отговор той също ми махна.
Дон Хуан ме изпрати няколко метра към колата.
— И ти ли имаш двойник, дон Хуан? — попитах аз.
— Естествено! — възкликна той.
В този момент ми хрумна една влудяваща мисъл. Опитах се да я отхвърля и веднага да си тръгна, но тя не ми даваше покой. През годините, откакто се познавахме, бях свикнал щом реша да видя дон Хуан, просто да отида в Сонора или в Централно Мексико и винаги го намирах да ме чака там. Свикнал бях да го приемам като нещо най-естествено и досега не се бях замислял над това.
— Кажи ми нещо, дон Хуан — казах полушеговито аз. — Това ти самият ли си или твоят двойник?
Той се приведе към мен и се усмихна.
— Моят двойник е — прошепна ми той.
Тялото ми подскочи във въздуха, сякаш вдигнато от невероятна сила. Втурнах се към колата си.
— Само се пошегувах! — извика дон Хуан. — Още не можеш да си тръгнеш. Дължиш ми пет дни.
И двамата се затичаха към колата, докато аз давах на заден ход. Смееха се и подскачаха нагоре-надолу.
— Карлитос, повикай ме винаги щом поискаш! — провикна се дон Хенаро.
2. СЪНУВАЧЪТ И СЪНУВАНИЯТ
Потеглих с колата към дома на дон Хуан и пристигнах там рано сутринта. През нощта бях отседнал в един попътен мотел, за да стигна при него преди обяд.
Дон Хуан беше в задната част на къщата и като го повиках, се показа отпред. Най-сърдечно ме поздрави и останах с впечатлението, че се зарадва да ме види. Уж за да ме предразположи, той каза нещо, но постигна точно обратния ефект.