— Чух те, като идваше — усмихна ми се той, — и изтичах отзад. Опасявах се, че ако остана тук, ще те уплаша.
Отбеляза небрежно, че изглеждам много сериозен и мрачен. Напомнял съм му Елихио, който бил достатъчно черноглед, за да стане добър магьосник, но пък прекалено черноглед за човек на знанието. Добави, че единственият начин да противодействаш на разрушителното въздействие на магическия свят е да му се надсмиваш.
Беше прав за състоянието ми. Наистина бях притеснен и се страхувах. Отправихме се на дълга разходка. Трябваше да минат часове, преди да се успокоя. Разходката с него ми подейства по-добре, отколкото ако беше опитал с думи да ме извади от мрачното ми настроение.
Върнахме се в къщата му късно следобед. Бях прегладнял. Нахранихме се и се настанихме под рамадата. Небето беше ясно. Следобедната светлина ме изпълваше с тихо блаженство. Говореше ми се.
— Месеци наред ми е много неспокойно — започнах аз. — Миналия път и двамата с Хенаро говорехте и правехте неща, които наистина всяват страх.
Дон Хуан не каза нищо. Стана и закрачи по рамадата.
— Имам нужда да поговорим за това — продължих аз. — То направо ме е обсебило и не мога да престана да мисля за него.
— Страхуваш ли се? — попита той.
Не се страхувах, а бях объркан и поразен от онова, което бях видял и чул. В ума ми зейнаха такива големи празноти, че или трябваше да ги запълня, или да се откажа от ума си.
Обясненията ми го разсмяха.
— Засега не се отказвай от ума си — каза той. — Още е рано. И това ще стане, но още не му е дошло времето.
— Тогава да се опитвам ли да търся обяснение на станалото?
— Разбира се! — отвърна той. — Твой дълг е да успокоиш ума си. Един воин побеждава не като си блъска главата в стената, а като я преодолява. Воините прескачат стените, а не ги разрушават.
— Как мога да прескоча тази стена? — попитах аз.
— Преди всичко мисля, че е страхотна грешка, като взимаш нещата толкова на сериозно — започна той, настанявайки се до мен. — Има три вредни навика, които ние непрекъснато следваме, когато се изправим пред необичайни ситуации в живота. Първият е да пренебрегнем това, което става или е станало, все едно че изобщо не се е случило. Това е подходът на посредствения. Вторият е да приемаме всичко за истина и да си мислим, че знаем какво става. Такъв е подходът на лековерния. Третият е случилото се да ни обсеби, защото не можем нито да го пренебрегнем, нито да го приемем напълно. Това е подходът на глупака. А твоят какъв е? Има и един четвърти подход и той е верният — подходът на воина. Воинът действа така, сякаш изобщо нищо не се е случило, защото няма вяра на нищо, и в същото време приема всичко за истина. Той приема, без да приема, и пренебрегва, без да пренебрегва. Той не си мисли, че знае, нито пък си мисли, че нищо не се е случило. Той действа така, сякаш владее ситуацията, дори когато му трепери под лъжичката. Когато действа по този начин, той се освобождава от обсебилия го случай.
Помълчахме дълго време. Думите на дон Хуан ми подействаха като балсам.
— Може ли да говоря за дон Хенаро и неговия двойник? — попитах аз.
— Зависи какво искаш да кажеш — отвърна той. — Да не би да искаш да се отдадеш на мислите, които те обсебват.
— Искам да си обясня нещата — отвърнах аз. — Тези мисли ме обсебиха, защото не се осмелявах да дойда при теб, а с никого не можех да споделя моите тревоги и съмнения.
— Не споделяш ли със своите приятели?
— Да, но как биха могли да ми помогнат те?
— Никога не съм мислил, че ти имаш нужда от помощ. Трябва да възпиташ у себе си чувството, че воинът не се нуждае от нищо. Казваш, че ти трябва помощ. Помощ за какво? Ти имаш всичко необходимо за това удивително пътешествие, което е твоят живот. Опитах се да те науча, че истинското преживяване е в това да си човек и че единственото важно нещо е да си жив. Животът е едно кратко пътуване, което извършваме сега. Животът сам по себе си е достатъчен, самообясняващ се и завършен.
Воинът разбира това и живее в съответствие с това разбиране — затова защо без никаква самонадеяност може да се каже, че да бъдеш воин е най-върховното преживяване.
Той сякаш очакваше да кажа нещо. За миг се поколебах — исках внимателно да подбера думите си.
— Ако воинът се нуждае от утеха, той просто си избира някого и разкрива пред него цялата си тревога. Поначало той не търси разбиране или помощ. Той говори само за да се разтовари, при положение че има склонност да говори; ако няма, тогава с никого не говори. Но ти изобщо не живееш като воин. Поне засега. И сигурно изпадаш в огромни затруднения. Съчувствам ти искрено.
Той не се шегуваше. Съдейки по съчувствения му поглед, сигурно сам бе преживял всичко това. Стана и ме потупа по главата. Почна да се разхожда напред-назад по рамадата, като от време на време поглеждаше към храсталака около къщата. Поведението му ме обезпокои.