За да се отпусна, заговорих за своята дилема. Усещах, че вече е прекалено късно да се преструвам на невинен наблюдател. Бях усвоил особени сетивни състояния, като „спиране на вътрешния диалог“ и контрол над сънищата си. В тях човек не можеше да се преструва. Следвайки неговите препоръки, макар и не съвсем стриктно, аз бях успял до известна степен да разруша всекидневните си навици, започнал бях да поемам отговорност за действията си, бях успял да залича личната си история и накрая бях достигнал нивото, от което години наред се страхувах — в състояние бях да остана сам, без да наруша физическото и емоционалното си равновесие. Това, изглежда, беше единствената ми голяма победа. От гледна точка на предишните ми очаквания и състояния беше немислимо да остана сам, без да се „побъркам“. Имах ясно съзнание за всички промени, станали в моя живот и във възгледите ми за света, съзнавах също, че беше неуместно да се разстройвам толкова от разкритията на дон Хуан и дон Хенаро за „двойника“.
— В какво греша, дон Хуан? — попитах аз.
— В това, че се отдаваш на чувствата — отсече той. — Въобразяваш си, че да се отдаваш на терзания и съмнения е белег на голяма чувствителност. А същинската истина е, че ти нямаш нищо общо с един чувствителен човек. Защо тогава се преструваш? Казвал съм ти, че един воин смирено се приема такъв, какъвто е.
— Говориш така, сякаш нарочно се заблуждавам — казах аз.
— Ние наистина се заблуждаваме умишлено — отвърна той. — Всеки от нас осъзнава делата си. Обаче хилавият ни разум умишлено се прави на някакъв въображаем колос. А е твърде дребен за такъв калъп.
Обясних му, че проблемът ми може би е по-сложен, отколкото му се струва. Казах, че ако двамата с дон Хенаро бяха хора като мен, тяхната изключителна способност за самоконтрол ги превръщаше за мен в модел на поведение. Но ако по същността си те бяха нещо съвършено различно от мен, то аз не бих могъл да ги възприемам като модел, а само като чудаци, на които не бих могъл да подражавам.
— Хенаро е човек — успокои ме дон Хуан. — Вярно, че вече не е човек като теб, но това е негово постижение и не бива да те плаши. Ако е различен, това е още един повод за възхита.
— Но той е различен не по човешки начин — казах аз.
— А как според теб? Като разликата между човек и кон ли?
— Не знам. Но той не е като мен.
— Обаче някога е бил като теб.
— А възможно ли е тази негова промяна да стане разбираема за човек като мен?
— Разбира се. Ти самият се променяш.
— Това значи ли, че ще си създам двойник?
— Никой не си създава двойник. Това е само начин да се говори за него. А ти за каквото и да говориш, вечно се хващаш за думите. Улавяш се в капана на тяхното значение. Сега например си мислиш, че човек си създава двойник с нечисти средства. Всеки от нас, съществата от светлина, има свой двойник. Всеки! Само че воинът осъзнава неговото съществуване — това е всичко. Бариерите, които пречат за това осъзнаване, са привидно непреодолими. Но това може да се очаква; именно бариерите към постигане на това осъзнаване го превръщат в такова уникално предизвикателство.
— Защо се страхувам толкова от него, дон Хуан?
— Защото възприемаш думата двойник в буквалния смисъл — дубльор или друго ти. Аз използвам тази дума само за да ти го опиша. Двойникът е самият човек и няма друг начин да се гледа на него.
— Ами ако не искам да имам двойник?
— Двойникът не е въпрос на личен избор. Както не е въпрос на личен избор и кой ще бъде призван да научи магическото знание, което води до това осъзнаване. Запитвал ли си се някога защо точно ти?
— Непрекъснато. И на теб съм задавал този въпрос стотици пъти, но ти не си ми отговарял.
— Нямах предвид да го задаваш като въпрос, който изисква отговор, а като размисъл на воина над собствената му велика съдба — шанса да срещне предизвикателството.
Само някой посредствен, самомнителен човек може да сведе това до обикновен въпрос с очакването да му се възхищават или да го съжаляват.
Такива въпроси не ме интересуват, защото е невъзможно да им се отговори. Това, че изборът е паднал върху теб, е предопределено от силата, а никой не може да вникне в предопределението на силата. И щом вече си избран, с нищо не можеш да възпреш осъществяването на предопределението.
— Но ти самият си ми казвал, дон Хуан, че човек може винаги и да се провали.
— Вярно е. Човек винаги може да се провали. Но ти, струва ми се, имаш предвид нещо съвсем друго. Ти търсиш начин да се измъкнеш: да имаш свободата да се провалиш и да се махнеш по своя воля. Прекалено късно е за това. Един воин е в ръцете на силата и единствената му свобода на избор е безупречният живот. Не можеш да симулираш успех или провал. Умът ти може да поиска да се провалиш напълно, за да разруши твоята цялостност. Но има контрамярка, която няма да ти позволи да обявиш фалшива победа или поражение. Ако си въобразяваш, че можеш да се оттеглиш в пристана на провала, ти не си с всичкия си. Самото ти тяло ще застане на стража и няма да те пусне нито към едното, нито към другото.