— Хенаро отново е дошъл специално заради теб — каза дон Хуан.
Дон Хенаро се облегна назад и опря гръб о стената. Гюмът, на който седеше, се килна назад. Дон Хенаро сякаш яздеше кон — държеше ръце пред себе си с вид, че стиска юздите на коня.
— Това е вярно, Карлитос — потвърди дон Хенаро и отпусна гюма на пода.
Направи се, че слиза от кон. Преметна десния си крак над въображаемата конска шия и скочи на земята. Из пълнението му беше толкова съвършено, че ми внуши абсолютно чувството да е пристигнал на кон. Той дойде до мен и седна от лявата ми страна.
— Хенаро е дошъл, за да ти разкаже за другия — каза дон Хуан и направи жест, че предоставя думата на дон Хенаро.
Дон Хенаро се поклони и леко се обърна към мен.
— Какво би желал да знаеш, Карлитос? — попита с приповдигнат тон той.
— Ами щом така и така ще говориш за двойника, тогава ми разкажи всичко — казах му аз с привидно безразличие.
Двамата поклатиха глави и се спогледаха.
— Хенаро ще ти разкаже за сънувача и сънувания — съобщи дон Хуан.
— Както знаеш, Карлитос — започна дон Хенаро с тон на подгряващ оратор, — двойникът води началото си от сънуването.
Той продължително ме изгледа и се усмихна. Плъзна поглед от лицето ми към бележника и молива.
— Двойникът е сън — заяви той, потри ръце и стана.
Отиде до края на рамадата и излезе навън в храсталака. Застана до един храст така, че се виждаше в три-четвърти профил. Явно уринираше. След малко забелязах, че нещо май не е наред. Той отчаяно се мъчеше да уринира, но не можеше. По смеха на дон Хуан разбрах, че това е поредната му клоунада. Дон Хенаро се кълчеше така комично, че доведе и двама ни с дон Хуан направо до истерия.
Дон Хенаро отново се върна под рамадата и седна. Усмивката му излъчваше особена топлота.
— Като не става, не става — каза той и сви рамене. Помълча малко и с въздишка добави:
— Да, Карлитос, двойникът е сън.
— Това означава ли, че не е реален? — попитах аз.
— Не. Означава, че той е сън — отвърна той.
Дон Хуан се намеси да поясни, че дон Хенаро има предвид първото ни осъзнаване, че сме същества от светлина.
— Всеки от нас е различен, затова и детайлите на нашите битки са различни — каза дон Хуан. — Но етапите, които изминаваме, за да постигнем двойника, са винаги едни и същи, особено началните стъпки, които са мъгляви и несигурни.
Дон Хенаро се съгласи с него и разказа една случка в потвърждение колко несигурен е магьосникът на този ранен етап.
— Когато ми се случи за първи път, аз така и не разбрах, че се е случило — обясни той. — Един ден събирах из планината билки. Стигнах до място, където вече бяха идвали и други билкари. Бях набрал две големи торби. Наканих се да си вървя, но реших да си почина малко. Легнах встрани от пътеката в сянката на едно дърво и заспах. Събуди ме глъчката на хора, които се спускаха по склона. Хукнах да си потърся укритие и се спотаих зад едни храсти, от другата страна на пътеката, където бях заспал. Докато се криех там, изпитвах затормозяващото чувство, че съм забравил нещо. Огледах се наоколо за двете торби. Нямаше ги. Погледнах оттатък пътя, където преди малко бях спал, и само дето не напълних гащите от страх. Аз още бях там и спях! Аз самият! Опипах тялото си. Нямаше никакво съмнение, че съм си аз! В този момент хората, които се бяха спуснали по склона, приближаваха към спящия ми Аз, докато напълно будният ми Аз безпомощно ги наблюдаваше от укритието ми. По дяволите! Щяха да ме открият там и да ми отмъкнат торбите! Но те ме отминаха, сякаш изобщо не бях там.
Видението ми беше толкова живо, че щях да полудея. Извиках и тогава се събудих отново. По дяволите! Всичко било сън!
Дон Хенаро прекъсна разказа си и ме погледна, сякаш очакваше въпрос или коментар.
— Кажи му къде се събуди втория път — каза дон Хуан.
— Събудих се край пътя, където бях заспал — отвърна дон Хенаро. — Но в един момент не разбирах къде се намирам в действителност. Почти можех да кажа, че още се наблюдавам как се събуждам, после нещо ме изтегли от другата страна на пътя и се намерих да разтърквам очи.
— И какво направи след това? — попита дон Хуан. Когато и двамата избухнаха в смях, разбрах, че ме занасят. Дон Хуан ме имитираше как задавам въпроси.
Дон Хенаро продължи разказа си. Останал слисан за миг, после се заел да провери всичко.
— Мястото, където се бях скрил, изглеждаше точно така, както го бях видял — каза той. — А и хората, минали покрай мен, бяха недалеч надолу по пътя. Знам го, защото се затичах след тях. Същите бяха. Проследих ги, докато стигнаха до града. Сигурно са ме взели за луд. Попитах ги дали не бяха виждали моя приятел да е заспал край пътя. Всички отвърнаха, че не са.