— Виждаш ли — обади се дон Хуан, — всички минаваме през едни и същи съмнения. Страхуваме се дали не сме полудели. Но, за наше нещастие, всички вече сме луди.
— Ти обаче си малко по-луд от нас — смигна ми дон Хенаро. — И много по-подозрителен.
Взеха да ме занасят за моята подозрителност. После дон Хенаро продължи своя разказ.
— Всички ние сме затъпели същества — каза той. — Ти не си единственият, Карлитос. И мен шокът от този сън ме държа няколко дни, но после ме налегнаха грижи, трябваше да си изкарвам прехраната и така и не ми оставаше време да се замисля над загадката на сънища та. Така че за нула време го забравих. Съвсем приличах на теб.
Но минаха няколко месеца и в един ужасно изнурителен ден си полегнах следобед и съм заспал като пън. Тъкмо беше започнало да вали и аз се събудих, защото покривът беше протекъл. Скочих от леглото и се покатерих на покрива да запуша пролуката, преди да е почнало да тече по-силно. Чувствах се така отпочинал и изпълнен със сила, че свърших само за минута, без дори да се намокря. Помислих си, че дрямката ми се е отразила много добре. Прибрах се в къщи и реших да похапна нещо, обаче установих, че не мога да преглъщам. Предположих, че съм се разболял. Запарих едни корени и листа, увих ги около гърлото си и тръгнах към леглото. И когато го приближих, отново едва не припаднах от страх — бях си в леглото и спях! Изпитах желание да се разтърся, за да се разбуди, но знаех, че това не бива да се прави. Паникьосан се втурнах навън, забродих напосоки из хълмовете. Нямах представа накъде вървя и се изгубих, макар че цял живот бях прекарал там. Скитах се под дъжда, без дори да го усещам. Струваше ми се, че не мога да мисля. Тогава святкането и гръмотевиците толкова се усилиха, че се събудих отново.
Той помълча известно време, после попита:
— Искаш ли да знаеш къде се събудих?
— Разбира се — отвърна дон Хуан.
— Събудих се на хълма под дъжда — каза дон Хенаро.
— Но как узна, че си се събудил? — попитах аз.
— Тялото ми го знаеше — отвърна той.
— Това беше глупав въпрос — намеси се дон Хуан. — Ти самият знаеш, че нещо във воина винаги осъзнава всяка промяна. Пътят на воина има за цел именно да развива и поддържа това осъзнаване. Воинът го почиства, излъсква и го държи винаги в действие.
Той беше прав. Трябваше да им призная, че нещо в мен отбелязваше и осъзнаваше всичко, което правех. И все пак то нямаше нищо общо с обичайното ми самосъзнание. Беше нещо друго, което не можех да определя. Казах им, че може би дон Хенаро би го описал по-добре от мен.
— Ти самият доста добре се справяш — каза дон Хенаро. — Един вътрешен глас ти казва кое какво е. На мен в онзи момент вътрешният глас ми каза, че съм се събудил втори път. Естествено, щом се събудих, аз бях сигурен, че трябва да съм сънувал. Явно това не беше обикновен сън, но не беше и истинско сънуване. Затова се спрях на нещо друго — предположих, че съм ходил насън полубуден. По никакъв друг начин не можех да си го обясня.
Дон Хенаро каза как неговият благодетел му обяснил, че случилото се изобщо не е било сън и не бива да смята, че е ходил насън.
— А какво е било според него? — попитах аз. Те се спогледаха.
— Каза, че било таласъм — отвърна дон Хенаро, имитирайки интонацията на дете.
Казах им, че искам да знам дали неговият благодетел му е обяснил нещата така, както те самите.
— Разбира се — отвърна дон Хуан.
— Моят благодетел ми обясни, че сънят, в който човек наблюдава сам себе си да спи, е времето на двойника — продължи дон Хенаро. — Посъветва ме, вместо да си прахосвам силата в напразно чудене и маене, по-добре да се подготвя.
Следващият случай ме завари в дома на моя благодетел. Помагах му в къщната работа. После легнах да си почина и както обикновено, потънах в дълбок сън. Неговият дом за мен определено бе място на силата и ми помагаше. Внезапно чух силен шум и се събудих. Къщата на благодетеля ми беше голяма. Той беше заможен и издържаше доста хора да му работят. Шумът изглеждаше като от лопата, с която ринат чакъл. Надигнах се и седнах, за да се вслушам в шума, после станах. От този шум ми стана много неспокойно, обаче не разбирах защо. Както размишлявах дали да не отида да проверя какво става, внезапно се видях да спя на пода. Този път знаех какво да очаквам и какво да правя, затова тръгнах по посока на шума. Упътих се към задната част на къщата. Там нямаше никой. Шумът като че идваше извън къщата. Продължих да го следвам. Колкото повече го следвах, толкова по-бързо можех да вървя. Стигнах едно много далечно място и станах свидетел на невероятни неща.