Ненадейно способността ми да систематизирам се върна и аз забелязах, че един образ непрекъснато се повтаряше — дон Хуан и дон Хенаро, които се опитват да ме достигнат. Образът само се мяркаше и веднага изчезваше, сякаш ги зървах през прозореца на префучаващ автомобил, а те сякаш се опитваха да ме уловят, докато минавах покрай тях. Колкото повече се повтаряше образът, толкова по-ясен и траен ставаше. В един момент осъзнах, че умишлено го откроявам сред безброя други образи. Сякаш прелитах през останалите, за да стигна точно до тази конкретна сцена. Накрая успях да я задър жа, като насочих мисълта си към нея. И щом започнах да мисля, обичайните ми процеси се възстановиха — не така отчетливо, както в обикновените ми действия, но достатъчно ясно, за да установя, че сцената или чувството, което бях откроил, представляваше дон Хуан и дон Хенаро на рамадата в дон Хуановия дом. И двамата ме подкрепяха под мишниците. Щеше ми се да продължа да се нося през други образи и усещания, но двамата не ме оставяха. Известно време им се съпротивлявах. Чувствах се силен и щастлив. Знаех, че ги обичам и двамата; знаех също, че не се страхувам от тях. Искаше ми се да се пошегувам с тях, но не знаех как, затова само се смеех и ги потупвах по раменете. Осъзнавах отделно и още нещо — сигурен бях, че сънувам. Щом фокусирах поглед над нещо, то веднага се замъгляваше.
Дон Хуан и дон Хенаро нещо ми говореха. Не можех да схвана ясно думите им, нито различавах кой от тях говореше. После дон Хуан извърна тялото ми и ми посочи някаква купчина на земята. Дон Хенаро ме притегли по-близо до нея и ме накара да я обиколя. Купчината се оказа проснат на земята човек. Лежеше по корем, обърнал лице надясно. Те ми сочеха човека и нещо ми говореха. Повлякоха ме около него. Изобщо не можех да фокусирам очите си над него, но накрая ме обхвана такова чувство на покой и прояснение, че успях да задържа погледа си върху него. Съзнанието ми бавно се пробуди за мисълта, че човекът, проснат на земята, бях аз самият. Това не ме ужаси, нито ме притесни. Просто го приех без емоции. В този момент не бях напълно заспал, нито пък и напълно буден и с трезво съзнание. Но вече възприемах все по-ясно дон Хуан и дон Хенаро и различавах кой говореше. Дон Хуан каза, че отиваме в кръга на силата сред храсталака. Едва изрекъл това и в съзнанието ми изскочи представата за това място. Видях тъмната маса храсти, която го заобикаляше. Обърнах глава на дясно — дон Хуан и дон Хенаро също бяха тук. Целият потръпнах и усетих, че ме е страх от тях, може би защото двамата изглеждаха като заплашителни сенки. Те приближиха към мен и щом различих чертите им, страхът ми изчезна. Отново ги обичах.
Бях като пиян и нямах контрол над нищо. Те едновременно ме сграбчиха за раменете и ме разтърсиха. Заповядаха ми да се събудя. Чувах гласовете им ясно и поотделно. И тогава изпитах нещо неповторимо. Задържах в съзнанието си едновременно два образа, два съня. Усещах как нещо в мен е дълбоко заспало, събужда се и аз се виждам да лежа на пода на рамадата, а дон Хуан и дон Хенаро ме разтърсват. В същото време се намирам и в мястото на силата, където дон Хуан и дон Хенаро продължават да ме разтърсват. В един критичен миг аз не бях нито на едното място, нито на другото, а бях по-скоро и на двете като наблюдател, който вижда двете сцени едновременно. Изпитах невероятното усещане, че в този миг мога да продължа и по единия, и по другия път. Трябваше само да сменя гледната точка и вместо да гледам отвън една от двете сцени, да я изживея от гледната точка на участника.
Къщата на дон Хуан излъчваше уют и аз предпочетох тази сцена.
Тогава усетих ужасен удар, толкова разтърсващ, че моментално се върнах в нормалното си състояние на съзнанието. Дон Хуан и дон Хенаро ме обливаха с кофи вода. Намирах се на рамадата в къщата на дон Хуан.
Няколко часа по-късно седяхме в кухнята. Дон Хуан настояваше да се държа така, сякаш нищо не се бе случило. Поднесе ми храна и каза, че трябва много да ям, за да наваксам изразходваната енергия.
Вече бяхме почнали да се храним, когато погледнах часовника си — минаваше девет вечерта. Преживяване то ми бе траяло няколко часа. В паметта ми обаче то бе останало като кратък сън.
Макар да бях дошъл напълно на себе си, все още се чувствах някак вцепенен. Върнах се в обичайното си съзнание едва когато започнах да пиша в бележника. С изненада установих, че писането може така моментално да ме отрезви. Щом отново станах себе си, умът ми отприщи цялата си съобразителност, за да си обясни феномена, който бях преживял. Тутакси „узнах“, че дон Хенаро ме беше хипнотизирал, когато ме притисна о земята, но не се и опитах да разбера как го бе направил.