Когато споделих мислите си, и двамата изпаднаха в истеричен смях. Дон Хенаро заразглежда молива ми и каза, че той е ключето, с което навивам доводите си. Аз се наострих. Бях уморен и раздразнителен. Миг след това направо им закрещях, а те се тресяха в неудържим смях.
Дон Хуан каза, че човек може да си изпусне нервите, но не чак дотам, и че дон Хенаро бе дошъл специално заради мен — да ми помогне и да ме въведе в тайната на сънувача и сънувания.
Моята раздразнителност достигна върха си. Дон Хуан кимна с глава на дон Хенаро, двамата станаха и ме поведоха около къщата. Дон Хенаро ми демонстрира огромния си репертоар от животински ревове и крясъци. Накара ме да си избера някой от тях и ме научи как да го възпроизвеждам.
След дълги часове упражнения започнах да го имитирам доста добре. Резултатът беше, че те хубавичко се позабавляваха с моите нескопосани опити и се смяха до сълзи, а аз се освободих от напрежението, докато надавах силен животински рев. Споделих, че това звукоподражание ми е оказало страхотен ефект. Тялото ми невероятно се отпусна. Дон Хуан каза, че ако усъвършенст ^в този рев, мога да го превърна в проява на силата или просто да го използвам за освобождаване от напрежението винаги когато имам нужда. Предложи ми да отида да се наспя. Но аз се страхувах да заспя. Поседнах до тях край кухненското огнище и после неусетно съм потънал в дълбок сън.
Събудих се призори. Дон Хенаро спеше до вратата. Той, изглежда, се събуди едновременно с мен. Бяха ме завили и сгънали якето ми за възглавница. Чувствах се спокоен и отпочинал. Споделих с дон Хенаро, че вечерта съм бил крайно изтощен. И той каза същото за себе си. Пошепна ми, сякаш ми доверява тайна, че дон Хуан е дори още по-изтощен, защото е по-стар.
— Ние с теб сме млади — каза той с някакво пламъче в очите. — Но той е стар. Трябва да има триста години вече.
Светкавично се надигнах и седнах. Дон Хенаро покри лице с одеялото и гръмогласно се разкикоти. В този момент дон Хуан влезе в стаята.
Изпитвах чувство на завършеност и покой. Отново нищо не ме притесняваше. Чувствах такава лекота, че чак ми се доплака.
Дон Хуан каза, че предишната вечер съм започнал да осъзнавам себе си като същество от светлина. Предупреди ме да не се отдавам на чувството си за блаженство, защото то ще се обърне в самодоволство.
— Точно сега — отвърнах аз — нямам желание да си обяснявам нищо. Не ме интересува какво е правил снощи дон Хенаро с мен.
— Нищо не съм ти правил — откликна дон Хенаро. — Погледни, това съм аз, Хенаро — твоят Хенаро! Можеш да ме пипнеш!
Аз прегърнах дон Хенаро и двамата се разсмяхме като деца.
Тогава той ме попита не ми ли се струва странно, че мога да го прегърна, след като миналия път, когато той дойде, не бях в състояние дори да го докосна. Уверих го, че вече смятам подобни въпроси за неуместни.
Дон Хуан беше на мнение, че сега пък ставам прекалено лековерен и добродушен.
— Бъди нащрек! — каза той. — Един воин никога не се отпуска. Ако продължаваш да се отдаваш така на блаженството си, ще изцедиш и малкото сила, която ти е останала.
— А какво би трябвало да правя? — попитах аз.
— Да бъдеш себе си — каза той. — Съмнявай се във всичко. Бъди подозрителен.
— Но на мен не ми харесва да бъда такъв, дон Хуан.
— Въпросът не е дали ти харесва. Важното е какво може да използваш като щит. Воинът трябва да използва всичко, с което разполага, за да затвори смъртоносния зев, щом се отвори в него. Затова няма значение дали ти харесвало да бъдеш подозрителен и да поставяш всичко под въпрос. Сега това е едничкият ти щит.
Пиши, пиши, иначе ще умреш. Отвратително е да умреш от прекалено приповдигнато настроение.
— А как тогава трябва да умре един воин? — попита дон Хенаро абсолютно с моята интонация.
— Воинът умира трудно — каза дон Хуан. — Смъртта трябва да се пребори с него, за да го вземе. Той не й се дава просто така.
Дон Хенаро ококори смаяно очи и примигна.
— Вчера Хенаро ти показа нещо изключително важно — продължи дон Хуан. — Не можеш просто да го приемеш на доверие и да продължиш нататък. Едва вчера ти говореше, че мисълта за двойника направо те влудява. А погледни се сега. Вече не те интересува. Това е бедата при хората, които са предразположени да откачат — могат да се побъркат и от тревога, и от щастие. Вчера ти се съмняваше във всичко, днес пък всичко приемаш.
Отбелязах, че каквото и да направя, той винаги ми намира грешка, все едно как съм го направил.
— Това не е вярно! — възкликна той. — В начина на живот на воина не може да има грешка. Ако живееш като воин, никой няма да може да те упрекне в нищо. Ето например вчера. Ако беше действал като воин, ти първо щеше да зададеш въпросите си без страх и подозрителност, а после щеше да оставиш Хенаро да ти покаже тайната на сънувача, без да му се съпротивляваш и да изтощаваш толкова силите си. За днес поведение на воин би било да осмислиш това, което научи, без предубеждения, но и без сляпа вяра. Постъпвай така и никой няма да ти намира грешки.