В първия момент се уплаших. Погледнах го в очакване на още напътствия. Той насила обърна главата ми към водата и ми заповяда да продължавам да я гледам. Не разбирах какво се иска от мен, затова просто се отпуснах. Както гледах водата, забелязах отсрещните тръстики. Несъзнателно задържах погледа си на тях, без да го фокусирам. Бавното течение ги полюляваше. Водата беше с цвят на пустинна пръст. Забелязах, че вълничките около тръстиките приличат на резки или пукнатини по гладката повърхност. В един миг тръстиките станаха гигантски, повърхността на водата стана съвършено гладка, с цвят на охра, и само след секунди аз потънах в дълбок сън. Или може би бях навлязъл в такова състояние на възприятието, което с нищо не можех да сравня. Най-приблизителното описание бе да се каже, че спях и сънувах невъобразим сън.
Чувствах, че ако поискам, мога да го сънувам безкрайно, но умишлено го прекратих, като възобнових съзнателния си вътрешен диалог. Отворих очи. Лежах на сламената рогозка. Дон Хуан беше на няколко крачки. Сънят ми беше така великолепен, че започнах да му го разказвам. Той ми направи знак да замълча. С една дълга вейка ми посочи две продълговати сенки, които едни сухи клони от храсталака хвърляха върху земята. С върха на вейката той проследи очертанието на едната, сякаш я рисуваше, после се прехвърли на другата и направи същото. Сенките бяха дълги около стъпка и два-три сантиметра широки, разположени на педя разстояние една от друга. Движението на неговата вейка разфокусира погледа ми и аз започнах да виждам кръстосано четири продълговати сенки. Внезапно двете сенки по средата се сляха в една, създавайки изключително усещане за дълбочина. Така образуваната сянка беше някак необяснимо закръглена и обемна. Почти приличаше на прозрачна тръба, на заоблен прът от някакво неизвестно вещество. Знаех, че гледам кръстосано, но в същото време имах чувство, че погледът ми е фокусиран — виждах кристално ясно. Можех да движа очите си, без образът да се разсее.
Продължих да наблюдавам, но едновременно оставах нащрек. Почувствах странен подтик да се оставя на гледката да ме погълне. Нещо в нея сякаш ме теглеше натам, но пък нещо в мен изплува на повърхността и аз полусъзнателно възстанових вътрешния си диалог. Почти веднага осъзнах околната обстановка от обичайния свят.
Дон Хуан ме наблюдаваше. Изглеждаше озадачен. Попитах го дали нещо не е наред. Той не отговори. Помогна ми да се надигна и да седна. Едва тогава разбрах, че съм лежал по гръб и съм гледал небето, а дон Хуан е бил надвесен над мен.
Първият ми порив беше да му кажа как всъщност бях виждал сенките на земята, докато съм гледал към небето, но той ми запуши устата с длан. Известно време поседяхме в мълчание. В главата ми нямаше никаква мисъл. Изпитвах прекрасно чувство на покой и тогава нещо непреодолимо ме подтикна да стана и да тръгна към храсталака, за да потърся дон Хенаро.
Понечих да кажа нещо на дон Хуан, но той вдигна брадичка и сви устни в мълчалив знак да не говоря. Опитах се да преценя положението си рационално. Обаче ми беше така приятно да мълча, че не ми се искаше да се затормозявам с логически разсъждения.
След миг отново изпитах повелителния подтик да се запътя към храстите. Поех по пътеката. Дон Хуан тръгна след мен, сякаш аз бях водачът.
Вървяхме близо час. Успях през цялото време да не мисля за нищо. Стигнахме до подножието на едно възвишение. Дон Хенаро беше там, седнал почти на върха на една отвесна скала. Поздрави ме възторжено, налагайки се да вика, понеже се намираше на около петнадесетина метра височина. Дон Хуан ме накара да седна и се настани до мен.
Дон Хенаро ми обясни, че съм намерил мястото, където ме е чакал, защото ме е водил със звука, който издавал. Докато го казваше, аз осъзнах, че наистина бях долавял някакъв особен звук, но бях решил, че просто ушите ми бучат; изглеждаше повече нещо вътрешно, по-скоро усещане на тялото; едно толкова неопределимо усещане за звук, че съзнанието не можеше да го оцени и изтълкува.
Стори ми се, че дон Хенаро държи в лявата си ръка някакъв малък инструмент, който не можех ясно да различа от мястото, където бях. Приличаше на драмбой. С него той издаваше тих, загадъчен звук, на практика недоловим. Известно време той продължи да свири, сякаш ми оставяше време да проумея напълно какво ми беше казал. После ми показа лявата си ръка. В нея нямаше нищо, никакъв инструмент не държеше. Явно ми се бе сторило, че свири на някакъв инструмент от начина, по който бе държал ръка пред устата си — всъщност бе издавал звука с устни, доближени до ръбчето на ръката си между разтворените палец и показалец.