Обърнах се към дон Хуан да му кажа, че дон Хенаро пак ме беше заблудил с движенията си. Той бързо ме възпря и ми каза да не говоря, а внимателно да следя какво прави дон Хенаро. Обърнах се да видя дон Хенаро, но него вече го нямаше. Помислих си, че е слязъл. Зачаках да се появи откъм храстите. Скалата, на която беше стоял, имаше особена форма. Приличаше на голяма издатина върху още по-голяма скална стена. Бях отместил поглед от него само за секунда-две. Ако се беше изкачвал, щях да го видя преди да е стигнал до върха, а ако беше тръгнал да слиза, също щеше да се вижда от мястото, където бях застанал.
Попитах дон Хуан къде е дон Хенаро. Отвърна ми, че още е на издатината. Доколкото можех да видя, там нямаше никой, но дон Хуан продължи да твърди, че дон Хенаро все още стои на скалата.
Нямаше вид да се шегува. Погледът му беше твърд и суров. Направо отсече, че сетивата ми не са най-надеждното средство, за да преценя какво прави дон Хенаро, Заповяда ми да спра вътрешния си диалог. Отначало се възпротивих, но после очите ми започнаха да се затварят. Дон Хуан се наведе над мен и ме разтърси за раменете. Прошепна ми, че трябва да продължа да гледам към издатината.
Обхвана ме сънливост и чувах думите на дон Хуан, сякаш идваха отдалеч. Погледнах автоматично към терасата. Дон Хенаро отново беше там, но това не събуди интереса ми. Полусъзнателно забелязах, че дишам със затруднение, но преди да се замисля за това, дон Хенаро скочи на земята. И това действие не събуди интереса ми. Той се наведе над мен и ми помогна да стана, придържайки ме под ръка. Дон Хуан ме крепеше за другата ръка и така двамата ме задържаха изправен. После само дон Хенаро ми помагаше да вървя. Прошепна ми нещо в ухото, което не можах да разбера, и внезапно усетих, че дръпна тялото ми по особен начин. Сграбчи, така да се каже, кожата на корема ми и ме изтегли на терасата или на някаква друга скала. Знаех, че за миг се намирах на някаква скала. Можех да се закълна, че беше издатината. Образът обаче бе толкова мимолетен, че не успях да разгледам подробности. После усетих как вътре в мен нещо залитна и аз падам по гръб. Почувствах смътна тъга или може би физическо неразположение. След това долових, че дон Хуан нещо ми говори. Не го разбирах. Съсредоточих вниманието си върху устните му. Чувствах се като в сън — опитвах се да разкъсам отвътре някаква прозирна обвивка, в която бях затворен, докато дон Хуан се опитваше да я разкъса отвън. Накрая тя се спука и вече чувах думите на дон Хуан. Разбрах съвсем ясно значението им. Той ми заповядваше да дойда на себе си. Отчаяно се мъчех да си възвърна трезвостта, по все не успявах. Съвсем съзнателно се питах защо ли ми е толкова трудно. Мъчех се да възстановя вътрешния си диалог.
Дон Хуан, изглежда, разбираше затрудненията мм. Настоя да опитам още по-усилено. Нещо отвън не ми позволяваше да се върна към обичайния си вътрешен диалог. Сякаш някаква странна сила ме правеше сънлив и безразличен.
Съпротивлявах й се, докато започнах да се задушавам. Чух дон Хуан да ми говори нещо. Тялото ми неудържимо се гърчеше от напрежение. Усещах се сякаш притиснат в смъртна схватка с нещо, което не ми позволяваше да дишам. Изпитвах не точно страх, а по-скоро необуздана ярост. Така неистово се разярих, че почнах да ръмжа и да вия като звяр. Тогава тялото ми получи удар; нещо ме разтърси и внезапно всичко престана. Отново можех да дишам нормално и тогава установих, че дон Хуан бе излял кратуната с вода върху корема и врата ми; целият бях мокър.
Той ми помогна да се надигна и да седна. Дон Хенаро стоеше на издатината. Извика ме по име и скочи на земята. Видях как падна като отвее от близо петнадесет метра височина и изпитах някакво нетърпимо усещане около пъпа. Същото усещане бях имал, когато сънувах, че падам.
Дон Хенаро приближи и ме попита усмихнат дали ми е харесал неговият скок. Опитах се да отговоря нещо, но не можах. Дон Хенаро отново ме извика по име.
— Карлитос! Погледни ме!
Размаха четири-пет пъти ръце, сякаш набираше скорост, и скочи далеч извън полезрението ми или поне така ми се стори. А може и да бе направил нещо друго, за което нямах думи. Беше стоял на метър-два от мен, после изчезна като засмукан от непреодолима сила.
Почувствах се отчужден от всичко и уморен. Стана ми напълно безразлично, не исках нито да мисля, нито Да възобновявам вътрешния си диалог. Не изпитвах страх, а необяснима тъга. Доплака ми се. Дон Хуан ме чукна няколко пъти с кокалчетата на пръстите си по главата и се разсмя, сякаш всичко случило се беше само шега. Нареди ми да възобновя вътрешния си диалог, защото тъкмо сега отчаяно се нуждая от него.
— Говори! Говори! — чух го да ми заповядва. Мускулите на устните ми се свиха в спазъм. Устата ми беззвучно се раздвижи. Спомних си как дон Хенаро бе мърдал устни по същия начин, когато се правеше на шут, и на мен също ми се прииска да кажа: „Устата ми отказва да говори.“ Опитах се да произнеса тези думи на глас, но устните ми болезнено се сгърчиха. Дон Хуан щеше да припадне от смях. Веселието му беше заразително и аз също се засмях. После той ме подкрепи да стана. Попитах го ще се връща ли дон Хенаро. Каза, че за днес на дон Хенаро му стигало с мен.