— Здрасти, здрасти! Я виж кой бил тук! — каза някой и ме потупа по рамото.
Гласът и докосването ме накараха да подскоча. Бързо се обърнах надясно и зяпнах от изненада — беше дон Хуан.
— Боже господи, дон Хуан! — възкликнах аз и тръпки ме побиха от глава до пети. — Какво правиш тук?
— А ти какво правиш тук? — отвърна той като ехо. Казах, че съм се отбил в града за ден-два, преди да тръгна да го търся из планините на Централно Мексико.
— Е, да кажем тогава, че съм слязъл от планините да те намеря — усмихна се той.
Неколкократно ме потупа по рамото. Изглежда, се радваше от срещата. Сложи ръце на ханша си, изпъчи гърди и попита как ми се харесва. Едва тогава забелязах, че е с костюм. Цялата тази нелепост ме накара да онемея.
— Как ти харесва костюмчето ми? — попита той с грейнала усмивка.
Употреби жаргонната испанска дума за костюм „такуче“ вместо обичайната „трахе“.
— Днес съм в костюм — каза той, сякаш се чувстваше длъжен да ми обясни. После посочи зяпналата ми уста и добави: — Вземи да я затвориш!
Засмях се неловко. Той забеляза смущението ми. Тялото му се разтърси от смях и той се завъртя около себе си, за да го огледам от всички страни. Облеклото му беше невероятно. Носеше светлобежов раиран костюм, кафяви обувки и бяла риза. Че и вратовръзка! Това ме накара да се запитам дали носеше чорапи или си беше обул обувките на бос крак.
Към удивлението ми се добави и влудяващото чувство, че когато дон Хуан ме бе потупал по рамото и аз се обърнах, тогава го бях видял в неговите панталони и риза цвят каки, със сандалите и сламената му шапка, а като насочи вниманието ми към костюма си, аз го фокусирах над всяка подробност и така зафиксирах облеклото му като цялостен образ, сякаш го бях създал със собствените си мисли. От цялото ми тяло най-силно реагира на удивлението устата ми. Тя неволно се бе отворила. Дон Хуан леко подхвана брадичката ми, сякаш да ми помогне да я затворя.
— Ти май развиващ двойна гуша — каза той и се разкикоти.
Тогава забелязах, че не беше с шапка, а късата му побеляла коса бе сресана надясно. Имаше вид на възрастен мексикански господин, един безупречно облечен гражданин.
Казах му, че съм толкова потресен да го срещна тук, че трябва да поседна. Той прояви разбиране и предложи да отидем до близкия парк.
Минахме в пълно мълчание няколко преки и излязохме на площад „Гарибалди“, където множество улични музиканти предлагаха услугите си — беше нещо като музикална борса.
Дон Хуан и аз се смесихме с множеството зяпачи и туристи и тръгнахме покрай парка. След малко той спря, облегна се на една стена и леко придърпа панталоните си от коленете — беше с къси кафяви чорапи. Поисках да ми обясни какво означава този загадъчен вид. Той ми даде някакъв неопределен отговор, че днес просто трябвало да бъде с костюм по причини, които ще ми се изяснят по-късно.
Толкова неестествено беше да намеря дон Хуан, и то с костюм, че не можех да овладея смущението си. Не бяхме се виждали няколко месеца и повече от всичко на света ми се искаше да поговорим, но нещо в обстановката не беше наред и вниманието ми се разсейваше. Дон Хуан забеляза притеснението ми и предложи да се разходим до „Аламеда“, един по-тих парк на няколко пресечки оттук.
В парка нямаше много хора и ние лесно намерихме свободна пейка. Седнахме. Притеснението ми отстъпи място на някаква неловкост. Не се осмелявах да погледна дон Хуан.
Настъпи дълго, потискащо мълчание. Все тъй без да го поглеждам, казах, че вътрешният ми глас накрая ме е накарал да го потърся и че зашеметяващите събития, на които бях станал свидетел в неговия дом, бяха оказали дълбоко въздействие над живота ми и аз просто трябва да говоря за тях.
Той махна нетърпеливо с ръка и каза, че по принцип не се връща към минали неща.
— Важното сега е, че ти изпълни очакването ми — каза той. — Започнал си да приемаш всекидневния свят като предизвикателство. А доказателство за това, че си натрупал достатъчно лична сила, е безспорният факт, че ме откри без никакво затруднение точно на мястото, където се очакваше.
— Съмнявам се, че имам някаква заслуга за това — отвърнах аз.
— Аз те чаках и ти дойде — каза той. — Това е всичко, което знам; и точно от това трябва да се интересува всеки воин.
— И какво предстои сега, когато те намерих? — попитах аз.
— Едно мога да ти кажа — отвърна той — няма да обсъждаме дилемите пред твоя разум. Тези изживявания принадлежат на друго време и настроение. Те са, поточно казано, само стъпала по една безкрайна стълбица. Ако им придаваш прекалено голямо значение, ти всъщност ще се отклониш от същественото, което става в момента. Един воин не може да си го позволи.