Копнеех непреодолимо да се оплача. Не че съжалявах за всичко, което ми се бе случило, но се нуждаех от съчувствие и утеха. Дон Хуан, изглежда, разбра състоянието ми и заговори така, сякаш бях изрекъл мислите си на глас.
— Човек може да издържи пътя на знанието само като воин — каза той. — Воинът не може да се оплаква и за нищо не съжалява. Неговият живот е едно непрекъснато предизвикателство, а предизвикателствата не могат да бъдат добри или лоши. Предизвикателствата са си предизвикателства.
Говореше сухо и строго, но усмивката му беше сърдечна и обезоръжаваща.
— Сега щом вече си тук, остава ни да почакаме поличбата — каза той.
— Каква поличба, дон Хуан? — попитах аз.
— Трябва да разберем дали силата ти ще може да се справи — отвърна той. — Последния път тя най-жалко се изчерпи. Този път обстоятелствата от твоя личен живот са ти дали всичко необходимо, или поне така изглежда, да се справиш с магическото обяснение.
— Вече може ли да ми разкажеш за него?
— Зависи от личната ти сила — отвърна той. — Както винаги в случаите на правене и не-правене за воина е от значение единствено силата. Бих казал, че засега се справяш добре.
Той помълча за миг, сякаш за да смени темата, после стана и посочи костюма си.
— Облякъл съм се в костюм заради теб — изрече загадъчно той. — Този костюм е моето предизвикателство. Виж колко добре изглеждам в него! И непринудено, а? Безукорно!
Наистина дон Хуан изглеждаше изключително добре в костюм. Можех да го сравня само с вида на дядо ми в английския му костюм от мек вълнен плат. Винаги ми се бе струвало, че се чувства неестествено и неловко в костюм. За разлика от него дон Хуан го носеше съвсем непринудено.
— Мислиш ли, че ми е лесно да изглеждам естествено в костюм? — попита дон Хуан.
Не знаех какво да отговоря. Но в себе си заключих, че ако се съди по вида и държането му, това за него беше най-лесното нещо на света.
— За мен е предизвикателство да нося костюм — каза той. — Предизвикателство толкова трудно, колкото е за теб да носиш сандали и пончо. Обаче на теб никога не ти се е налагало да го приемеш като предизвикателство. Моят случай е различен. Аз съм индианец.
Спогледахме се. Той повдигна вежди въпросително, очаквайки моя коментар.
— Основната разлика между обикновения човек и воина е в това, че воинът приема всичко като предизвикателство — продължи той, — докато обикновеният човек приема всичко като благослов или като проклятие. Фактьт, че днес си тук, означава, че в теб превес е взел воинът.
От втренчения му поглед се почувствах неспокоен. Понечих да стана и да се поразтъпча, но той ме накара да седна.
— Ще седиш тук, без да нервничиш, докато не приключим — заповяда ми той. — Чакаме поличбата. Не можем да продължим без нея, защото не е достатъчно, че ме намери, както не бе достатъчно, че тогава намери Хенаро в пущинаците. Трябва силата ти да бъде готова и да ни даде знак.
— Не мога да проумея какво искаш — казах аз.
— Видях нещо да дебне в този парк — отвърна той.
— Съюзник ли? — попитах аз.
— Не. Така че трябва да стоим тук, за да видим каква поличба е подготвила силата ти.
После ме накара да му разкажа подробно как съм изпълнил препоръките за всекидневния ми свят и отношенията ми с хората, които ми бяха дали с Хенаро. Това някак си ме притесни. Той ме успокои с думите, че личните ми неща не са само моя работа, защото включват и магическата задача, която ми бяха поставили с дон Хенаро. Отвърнах на шега, че тази магическа задача ми е провалила живота, и изредих всички затруднения, които имах, за да поддържам всекидневния си свят.
Говорих дълго. Дон Хуан се смя на моя разказ, докато сълзи започнаха да се стичат по бузите му. Все се тупаше по бедрата. Този жест, който бях виждал стотици пъти у него, сега изглеждаше съвсем неуместен при костюма, който носеше. Обзе ме мрачно предчувствие, което трябваше да споделя.
— Костюмът ти ме плаши повече от всичко, което си правил досега — казах аз.
— Ще свикнеш с него — отвърна той. — Воинът трябва да бъде гъвкав и да се променя в хармония с околния свят, независимо дали това е светът на разума или на волята.
Най-опасният аспект на промяната идва в случаите, когато воинът открие, че светът не е нито едното, нито другото. Казвали са ми, че единствената възможност за успех при такава ключова промяна е човек да действа така, като че ли вярва. С други думи, тайната на воина е, че вярва, без да вярва. Но очевидно един воин не може просто да заяви, че вярва и толкова. Това би било твърде лесно. А пък и ако само вярва, това го освобождава от задължението да изследва ситуацията. Когато на воина му се наложи да вярва, той го прави по свой избор, като израз на дълбоко вътрешно предпочитание. Воинът не просто вярва, той трябва да вярва.