Няколко секунди той ме наблюдаваше как си водя записки в бележника. Запазих мълчание. Не бих казал, че съм разбрал разликата, но не ми се спореше и разпитваше. Исках да размисля над думите му, но умът ми блуждаеше. Огледах се наоколо. По улицата зад нас се точеше дълга колона от автобуси и коли, които надуваха клаксоните. В края на парка, на двадесетина метра, откъм нашия ред пейки група от около седмина души, включително трима полицаи в светлосиви униформи, се бяха надвесили над един мъж, който лежеше неподвижно в тревата. Изглежда, беше пиян или тежко болен.
Погледнах дон Хуан. Той също се бе обърнал към човека.
Споделих, че по непонятни причини не мога да си изясня това, което ми бе казал.
— Не искам да задавам повече въпроси — казах аз. — Но ако не те помоля за обяснение, не мога да те разбирам. За мен е неестествено да не задавам въпроси.
— Моля те, непременно бъди естествен — отвърна той с престорена сериозност.
Казах, че не разбирам каква е разликата между това да вярваш и да трябва да вярваш. За мен това беше едно и също. Да приемеш, че двете са различни, е все едно да цепиш косъма на две.
— Помниш ли какво ми разказа веднъж за една твоя приятелка и нейните котки? — попита сякаш между другото той.
Погледна към небето и се облегна назад на пейката, като изпъна крака. Кръстоса ръце зад главата си и стегна мускулите на цялото си тяло. Костите му както винаги изпукаха.
Той имаше предвид една история, която навремето му бях разказал за моя приятелка, която намери две полумъртви котета в сушилнята на една пералня. Тя ги съживи и с добро хранене и грижи ги отгледа, докато станаха огромни котки — едната черна, другата рижа.
Две години по-късно тя продаде къщата си. Не можеше да вземе котките със себе си, а и не успя да ги задоми другаде; при тези обстоятелства й оставаше само да ги занесе във ветеринарна лечебница, за да ги приспят.
Аз й помогнах да ги занесе. Котките никога не бяха пътували в кола и тя се мъчеше да ги успокои. Те я дращеха и удряха с лапи, особено рижата, която се казваше Макс. Когато най-сетне пристигнахме в лечебницата, тя понесе първо черната котка. Взе я на ръце и без дума да каже, излезе от колата. Котката си играеше с нея и нежно я закачаше с лапички, докато тя отваряше стъклената врата на лечебницата.
Погледнах към Макс. Той седеше отзад. Сигурно се бе уплашил от движението на главата ми, защото се мушна под шофьорската седалка. Плъзнах седалката назад. Не исках да бръкна отдолу от страх да не ме ухапе или одраска. Котаракът лежеше притиснат в тясната пролука на пода. Беше превъзбуден, дишаше учестено. Погледна ме. Очите ни се срещнаха и аз изпитах ужасно усещане — тялото ми се вцепени от страх, отчаяние, а може би и гузното чувство, че участвам в това, което става.
Изпитах нужда да обясня на Макс, че приятелката ми бе решила така, а аз само й помагах. Котаракът продължаваше да ме гледа, сякаш разбираше думите ми.
Погледнах дали тя се връщаше. През стъклената врата се виждаше как разговаря с човека на рецепцията. Побиха ме тръпки и без да мисля, отворих вратата на колата си.
— Бягай, Макс, бягай! — казах на котарака.
Той изскочи от колата и се втурна през улицата, снишил тяло като дива котка. Отсрещната страна на улицата беше празна. Нямаше паркирани коли и аз виждах как Макс бяга надолу покрай канавката. Когато стигна до ъгъла на един голям булевард, той скочи в един отвор на канализацията.
Приятелката ми се върна. Казах й, че Макс е избягал. Тя влезе в колата и потеглихме, без дума да си кажем.
През следващите месеци случката се превърна в символ за мен. Представях си, а може би и виждах съдбовния блясък в очите на Макс, когато ме погледна, преди да изскочи от колата. И съм убеден, че макар и за миг, този кастриран, натежал, ненужен домашен любимец се бе превърнал в истински котарак.
Казах на дон Хуан как съм бил убеден, че когато Макс профуча през улицата и се хвърли в канала, неговият „котешки дух“ е бил безупречен и може би никога през живота му котешкото у него не се е проявявало така пълно. Случката бе оставила в мен незабравимо впечатление.
Разказвах тази история на всичките си приятели. И колкото повече я разказвах, толкова повече ми допадаше да се идентифицирам с котарака.
Смятах, че приличам на Макс — прекалено задоволен и опитомен в много отношения, и все пак не можех да не си мисля, че винаги е възможно в някакъв момент човешкият дух да завладее цялото ми същество, точно както „котешкият дух“ бе обладал охраненото, безполезно тяло на Макс.