Дон Хуан бе харесал тази история и бе направил някои коментари по случая. Казал бе, че не е особено трудно да оставиш човешкия дух да протича свободно и да надделее. Но да го задържи може само един воин.
— И какво имаш предвид с историята за котките? — попитах аз.
— Ти ми каза, че вярваш как подобно на Макс изчакваш своя шанс.
— Наистина го вярвам.
— Това, което се опитвам да ти кажа, е, че като воин ти не можеш просто да вярваш в това и да оставиш така нещата. По отношение на Макс да трябва да вярваш означава, че приемаш като факт бягството му да е било безсмислено изхвърляне. Той може да е паднал в канала и да е умрял на място. Може да се е удавил или да е умрял от глад, а може и да са го изяли плъхове. Воинът преценява всички тези възможности и тогава избира на коя да повярва според вътрешното си предпочитание.
Като воин ти трябва да вярваш, че Макс е успял, той не само е избягал, но и е задържал силата си. Трябва да вярваш в това. Без тази вяра ти нямаш нищо.
Разграничението ми стана съвсем ясно. Помислих си, че действително бях предпочел да вярвам, че Макс е оцелял, осъзнавайки колко е затруднен от целия си уютен и разглезен досегашен живот.
— Да вярваш е лесна работа — продължи дон Хуан. — Но да трябва да вярваш е друго нещо. В този случай например силата ти дава прекрасен урок, но ти си избрал да се възползваш от него само отчасти. Когато си принуден да вярваш обаче, ти трябва да използваш цялото събитие.
— Разбирам какво имаш предвид — казах аз.
Съзнанието ми беше ясно и ми се струваше, че разбирам схващанията му без никакво усилие.
— Опасявам се, че още не разбираш — каза той почти шепнешком.
Изгледа ме продължително. Задържах за миг погледа му.
— А какво стана с другата котка? — попита той.
— А? Другата котка ли? — повторих неволно аз. Бях я забравил. Моят символ се въртеше около Макс.
Другата котка бе останала без значение за мене.
— Но тя има значение! — възкликна дон Хуан, когато споделих мислите си. — Да трябва да вярваш означава да вземаш предвид и другата котка. Онази, която е продължила игриво да ближе ръцете, отнасящи я към нейната гибел. Тази котка е отивала към смъртта си доверчиво, изпълнена със своите котешки преценки.
Ти си мислиш, че приличаш на Макс, затова си забравил другата котка. Дори името й не знаеш. Да трябва да вярваш означава да вземеш предвид всичко и преди да решиш, че си като Макс, трябва да прецениш дали не приличаш на другата котка. Вместо да избягаш, за да спасиш живота си и да поемеш своя шанс, ти може би отиваш щастливо към своята участ, изпълнен със своите преценки.
В думите му учудващо се таеше тъга, а може би тъгата беше в мен. Той дълго мълча. Никога не ми беше хрумвало, че може да съм като другата котка. Тази мисъл ми беше много мъчителна.
Някаква лека суетня и сподавена глъчка внезапно ме извадиха от размисъла. Полицаите разпръсваха хората, насъбрали се около човека, който лежеше на тревата. Някой бе повдигнал главата му върху сгънато яке. Мъжът лежеше успоредно на улицата, с лице на изток. От мястото, където седях, бях почти сигурен, че е с отворени очи.
Дон Хуан въздъхна.
— Какъв великолепен следобед — каза той, като погледна небето.
— Аз не обичам Мексико Сити — признах аз.
— Защо?
— Мразя този смог.
Той ритмично поклати глава, сякаш в знак на съгласие.
— Бих предпочел да бъда с теб в пустинята или из планините — казах аз.
— На твое място никога не бих го казал — откликна той.
— Нямах предвид нищо лошо, дон Хуан.
— И двамата го знаем. Но въпросът не е какво какво имаш предвид. Воинът, а и всеки друг човек, не бива да иска да бъде другаде; воинът — понеже приема живота като предизвикателство, а обикновеният човек — защото не знае къде ще го намери смъртта му. Погледни онзи човек там, на тревата — продължи той. — Какво му е според теб?
— Или е пиян, или е болен — казах аз.
— Той умира! — каза дон Хуан напълно убедено. — Когато седнахме тук, аз зърнах смъртта да кръжи над него. Затова ти казвах да не ставаш. И да вали, и да пече слънце, ти не бива да ставаш от пейката преди края. Това е поличбата, която чакахме. Сега е късен следобед. Слънцето клони към залез. Това е твоят час на силата. Погледни! Гледката с този човек е специално за нас.
Той обърна внимание, че от мястото ни можем безпрепятствено да го виждаме. От другата страна беше наобиколен в полукръг от група любопитни минувачи.
Видът на този проснат на тревата човек дълбоко ме разстрои. Беше слаб и мургав, още млад. Черната му коса беше къса и къдрава. Ризата му беше разкопчана и разкриваше гърдите му. Облечен беше в оранжев пуловер, протрит на лактите, и стари, изтъркани сиви панталони. Обувките му, с неопределен избелял цвят, бяха развързани. Беше неподвижен. Не можех да разбера дали дишаше или не. Питах се дали наистина умираше, както твърдеше дон Хуан. Или дон Хуан само използваше случая, за да онагледи идеята си. От досегашния си опит бях се убедил, че той някак успяваше да впише всичко в някаква своя загадъчна схема.