След дълго мълчание се обърнах към него. Очите му бяха затворени. Заговори, без да ги отваря:
— Ето че сега онзи човек умира. Макар че ти не вярваш, нали?
Отвори очи и се вгледа за миг в мен. Погледът му проникваше така дълбоко, че се замаях.
— Не, не вярвам — отвърнах аз.
Наистина всичко изглеждаше прекалено просто. Бяхме дошли да поседнем в парка и ето че точно тук, сякаш всичко е било режисирано, един човек умираше.
— Светът се подрежда от само себе си — каза дон Хуан, след като изслуша съмненията ми. — Това не е постановка. То е поличба, акт на силата.
Светът, поддържан от разума, разглежда тази случка като нещо мимолетно, на което само хвърляме поглед и отминаваме по пътя си към по-важни неща. Всичко, което бихме казали, е, че на тревата в парка лежи човек, вероятно пиян.
Светът, поддържан от волята, приема тази случка като проява на силата, която можем да видим. Можем да видим как смъртта кръжи около човека и пипалата й проникват все по-дълбоко и по-дълбоко в неговите фибри от светлина. Можем да видим как светещите струни губят своята обтегнатост и една след друга изчезват.
Това са двете възможности, отворени пред нас, съществата от светлина. Ти си някъде по средата — искаш да сведеш всичко под знака на разума. И все пак нима можеш да пренебрегнеш факта, че твоята лична сила ти изпрати поличба. В този парк дойдохме, след като ти ме намери на мястото, където те чаках. Намери ме просто като попадна на мен, без да мислиш, без да го заплануваш или съзнателно да използваш разума си; и след като седнахме тук да чакаме поличба, забелязахме присъствието на онзи човек. Всеки от нас го видя по своя начин — ти с разума си, а аз с волята.
Този умиращ мъж е един от кубическите сантиметри шанс, които силата винаги предоставя на воина. Изкуството на воина е в това да бъде винаги гъвкав, за да го улови. Аз не го пропуснах, но ти улови ли го?
Не можех да отговоря. Осъзнах в себе си една огромна празнота и за миг някак си познах двата свята, за които говореше дон Хуан.
— Каква изключителна поличба е това! — продължи той. — И то специално за теб. Силата ти показва, че смъртта е неотменна съставка от това да трябва да вярваш. Без осъзнаване на смъртта всичко е обикновено, тривиално. Именно защото смъртта ни дебне, светът е неразгадаема тайна. Силата ти го показа. Аз само трябваше да събера на едно място подробностите на поличбата, за да ти стане ясна посоката. Но събирайки тези подробности, аз също ти показах, че всичко, което ти говорих днес, са неща, в които аз самият е трябвало да вярвам, защото такова е предпочитанието на моя дух.
Погледнахме се за миг в очите.
— Спомням си едно стихотворение, което ти ми четеше навремето — каза той и отмести поглед настрани. — За човека, който се зарича, че ще умре в Париж. Как беше?
Това бе стихотворението на Сесар Вальехо „Камък черен върху камък бял“. Бях чел и рецитирал много пъти на дон Хуан първите две строфи от стихотворението по негова молба.
Стихотворението ми внушаваше неописуема меланхолия.
Дон Хуан прошепна, че той е трябвало да вярва как умиращият човек е имал достатъчно лична сила, за да е в състояние да избере улиците на Мексико Сити като място за смъртта си.
— Отново се връщаме до историята с двете котки — каза той. — Трябва да вярваме, че Макс е осъзнал какво го дебне и подобно на онзи човек отсреща е имал достатъчно сила поне за да избере мястото на своя край. Но имаме и другата котка — тя е също като едни други хора, чиято смърт ги сварва самотни, неосъзнаващи, втренчени в стените и тавана на някоя грозна гола стая.
От друга страна, този човек умира там, където винаги е живял — на улицата. Трима полицаи са неговата почетна стража. И когато издъхва, очите му за последен път ще зърнат светлините на магазините отсреща, колите, дърветата, хорските тълпи наоколо и в ушите му за последен път ще отекне шумът на уличното движение, гласовете на преминаващите мъже и жени.