Ето, виждаш ли, ако не осъзнаваме присъствието на смъртта си, няма сила, няма тайна.
Дълго гледах онзи мъж. Беше неподвижен. Може би мъртъв. Неверието ми вече нямаше значение. Дон Хуан беше прав. Да трябва да вярваш, че светът е тайнствен и неразгадаем, това е израз на най-дълбоко вътрешно предпочитание на един воин. Без това той няма нищо.
5. ОСТРОВЪТ НА ТОНАЛА
Отново се срещнахме с дон Хуан на следващия ден по обяд в същия парк. Той пак беше облечен в кафявия си костюм. Седнахме на една пейка. Той съблече сакото си, сгъна го много внимателно, но някак напълно безучастно, и го постави на пейката. Неговата безучастност явно бе добре премерена и все пак изглеждаше съвсем естествена. Улових се, че съсредоточено го наблюдавам. Той явно съзнаваше какъв парадокс ми изглежда това и се усмихна. Затегна вратовръзката си. Носеше бежова риза с дълъг ръкав, която му стоеше много добре.
— Още съм с костюм, защото искам да ти разкажа нещо особено важно — потупа ме той по рамото. — Вчера ти се представи добре. Сега е време да стигнем до някои окончателни изводи.
Той замълча дълго, сякаш подготвяше изявление. Стомахът някак особено ме присви. Веднага предположих, че се кани да ми разкрие магическото обяснение. На няколко пъти той стана и се поразходи напред-назад, сякаш му бе трудно да изкаже мислите си.
— Хайде да отидем да хапнем в ресторанта отсреща — предложи накрая той.
Разгъна сакото си, но преди да го облече, ми показа, че е изцяло подплатено.
— Правено е по поръчка — усмихна се той, сякаш се гордееше с това и като че ли то имаше значение. — Трябваше да ти обърна внимание, иначе нямаше да го забележиш, а е много важно да забелязваш. Ти осъзнаваш нещо само когато си мислиш, че би трябвало. Воинът обаче трябва постоянно да осъзнава всяко нещо.
Костюмът и всичките тези партакеши са важни, защото показват положението ми в живота. По-точно, положението на една от двете части на моята цялост. Този разговор отдавна ни предстоеше. Сега чувствам, че е дошло времето му. Обаче трябва да го проведем както подобава, иначе не би имал смисъл. Исках костюмът ми да ти даде първото указание и струва ми се, че се получи. Дойде време да поговорим, защото тема като тази не може напълно да се разбере, ако не се говори за нея.
— Коя тема, дон Хуан?
— Цялостността на човешкото същество — отвърна той.
Стана рязко и ме поведе към ресторанта на големия хотел отсреща. Неприветливата съдържателка ни предложи маса във вътрешния ъгъл. Явно отбраните места бяха до прозореца.
Казах на дон Хуан, че съдържателката ми напомня една друга от ресторант в Аризона, където бяхме отишли веднъж с него да се храним, и преди да ни предложи менюто, тя бе ни попитала дачи имаме пари да си платим.
— И тази бедна жена не е виновна — каза дон Хуан сякаш със съчувствие, — и тя като другата се страхува от мексиканците.
Той тихо се засмя. Двама души от съседната маса обърнаха глави и ни изгледаха.
Дон Хуан каза, че без да знае или може би дори против волята си, съдържателката ни е дала най-добрата маса, където ще можем да поговорим и аз спокойно да си водя записките.
Едва бях извадил писмените си принадлежности и ги бях поставил на масата, когато сервитьорът се надвеси над нас. Той, изглежда, също не беше в настроение. Стоеше над нас с предизвикателен вид.
Дон Хуан си поръча много претенциозно ястие. Говореше, без да погледне менюто, сякаш го знаеше наизуст. Аз се чудех какво да поръчам. Сервитьорът бе дошъл неочаквано и аз още не бях успял да прочета менюто, така че поръчах същото.
Дон Хуан ми прошепна на ухото:
— Обзалагам се, че нямат това, което поръчах.
Той протегна ръце и крака и ми каза да се отпусна и да се настаня удобно, защото ще има да чакаме цяла вечност, докато ни приготвят ястието.
— Ти си пред много мъчителен кръстопът — каза той. — Може би последния и вероятно най-трудния за разбиране. Някои от нещата, които ще ти кажа днес, може би никога няма да ти станат напълно ясни. Те поначало не се поддават на изясняване. Така че не се притеснявай и отчайвай. Всеки от нас е тъпак, когато навлиза в света на магията, а приобщаването към този свят изобщо не ни гарантира, че това ще се промени. Някои от нас си остават тъпаци докрай.
Хареса ми това, че включва и себе си сред идиотите. Знаех, че не го прави от любезност, а като дидактичен подход.