Бих казал, че тоналът е пазител, който бди над нещо безценно — самото ни съществуване. Затова му е присъщо да бъде бдителен и ревностен в делата си. И понеже делата му са най-важната част от живота ни, нищо чудно, че той накрая се превръща за всеки от нас от закрилник в страж.
Дон Хуан спря и ме попита дали разбирам. Кимнах автоматично, а той недоверчиво се усмихна.
— Един закрилник е широкомислещ и разбиращ — поясни той. — Стражът от своя страна е бдителен, тесногръд и повечето време деспотичен. Затова смятам, че за всички нас тоналът се е превърнал в дребнав, деспотичен страж, докато би трябвало да бъде великодушен закрилник.
Определено не можех да следвам нишката на обяснението му. Чувах и записвах всяка дума, но в същото време не можех да се отърва от собствения си вътрешен диалог.
— Трудно ми е да следвам мисълта ти — казах аз.
— Ако не се беше заплел в собствените си мисли, нямаше от какво да се оплакваш — скастри ме той.
Тази забележка ме накара да се обяснявам надълго и нашироко. Накрая се овладях и се извиних, че така упорито се оправдавам.
Той се усмихна и махна с ръка да ме успокои, че всъщност не съм го ядосал.
— Тоналът е всичко, което сме ние — продължи той. — Каквото щеш! Всяко нещо, за което имаме название, е тонал. И след като тоналът представлява собствените си действия, то очевидно всичко попада в обхвата му.
Напомних му, че той бе нарекъл тонала „социалната личност“, понятие, което аз самият използвах в смисъл, че човекът е краен резултат от процеса на социализация. Обърнах му внимание, че ако тоналът е именно този краен продукт, той не би могъл да бъде всичко, както той казва, защото околният свят не е продукт на социализация.
Дон Хуан отвърна, че според него доводите ми са неоснователни и той много отдавна ми е изложил схващането, че светът като такъв не съществува — съществува само описание на света, който ние сме се научили да виждаме и да приемаме за даденост.
— Тоналът е всичко, което познаваме — каза той. — Само по себе си това е достатъчна причина, за да бъде той нещо толкова непреодолимо.
Той помълча известно време. Явно чакаше моите въпроси или коментари, но аз нямах такива. Въпреки това се почувствах задължен да попитам нещо и се насилих да формулирам подходящ въпрос. Но не успях. Имах чувство, че предупрежденията му от началото на разговора бяха издигнали бариера срещу моето любопитство. Чувствах се някак странно вцепенен. Не можех да се съсредоточа и да подредя мислите си. Всъщност чувствах и знаех без сянка от съмнение, че съм неспособен да мисля, а в същото време го знаех, без да мисля, ако такова нещо изобщо беше възможно.
Погледнах дон Хуан. Той беше втренчил поглед в средата на тялото ми. Когато вдигна очи, аз мигновено си възвърнах яснотата на ума.
— Тоналът е всичко, което познаваме — бавно повтори той. — Това включва не само нас като хора, но и всичко в нашия свят. Може да се каже, че тоналът е всичко, което срещат очите ни.
Ние започваме да го усвояваме от момента на раждането си. В мига, когато поемем първата глътка въздух, ние вдишваме също и сила за тонала. Затова е вярно да се каже, че тоналът на човека е тясно свързан с раждането му.
Трябва да запомниш това. То е от голямо значение, за да разбереш всичко останало. Тоналът започва от раждането и свършва при смъртта.
Исках да обобщя основните моменти. Отворих уста да го помоля да повтори най-съществените точки от разговора, но за мое удивление не можех да произнеса думите си. Чувствах много особена невъзможност, думите ми тежаха и аз нямах контрол над това усещание.
Погледнах дон Хуан да му дам знак, че не мога да говоря. Той съсредоточено ме гледаше в областта около стомаха.
После вдигна очи и ме попита как се чувствам. Думите се изляха от мене като отприщени. Казах му, че съм имал особено усещане за неспособност да говоря или да мисля, но в същото време мислите ми са били кристално ясни.
— Мислите ти са били кристално ясни, така ли? — запита той.
Тогава проумях, че ясни бяха не мислите ми, а възприятието ми за света.
— Не ми ли въздействаш по някакъв начин, дон Хуан? — попитах аз.