— Опитвам се да те убедя, че коментарите ти са ненужни — засмя се той.
— Тоест, не искаш да ти задавам въпроси ли?
— Не, не. Питай каквото си искаш, но не отклонявай вниманието си.
Трябваше да призная, че вниманието ми се разсейваше заради необозримостта на темата.
— Все още не мога да разбера, дон Хуан, какво искаш да кажеш с твърдението, че тоналът е всичко — казах аз след кратко мълчание.
— Тоналът е, който създава света.
— Тоналът е творецът на света ли? Дон Хуан потърка слепоочията си.
— Това, че тоналът създава света, е само начин на изразяване. Той не може да сътвори или да промени нищо и все пак той създава света, защото функцията му е да съди, да преценява, да свидетелства. Казвам, че тоналът създава света, защото го утвърждава и оценява според собствени закони. По много особен начин тоналът се оказва творец, който не сътворява нищичко. С други думи, тоналът създава законите, според които сам той възприема света, затова може да се каже, че създава света.
Той си затананика някаква популярна мелодийка, като тактуваше с пръсти по стола. Очите му блестяха, сякаш хвърляха искри. Подсмихна се под мустак и поклати глава.
— Ти не следиш мисълта ми — отбеляза той.
— Следя я, нямам проблеми — казах аз, но не звучах много убедително.
— Тоналът е остров — обясни той. — Това е най-добрият начин да се опише.
Той прокара ръка по повърхността на масата.
— Да кажем, че тоналът е като повърхността на тази маса. Един остров. И на този остров имаме всичко. Този остров фактически е светът.
Има индивидуален, личен тонал за всеки от нас, има и колективен — за всички нас във всеки даден момент, който можем да наречем тонал на времето.
Той посочи редовете от маси в ресторанта.
— Погледни! Всички маси са еднакви по форма. Определени елементи се съдържат във всяка от тях. Поотделно обаче те се различават една от друга. Някои от масите са по-претрупани. Върху тях има различни ястия, различни чинии, те имат различна атмосфера и все пак трябва да признаем, че всички маси в ресторанта си приличат. Същото е и с тонала. Може да се каже, че именно тоналът на времето ни кара да си приличаме, така, както си приличат всички маси в ресторанта. Въпреки това всяка маса поотделно е индивидуален случай, точно както и индивидуалният тонал на всеки от нас. Важното, което не бива да се забравя, е, че всичко, което знаем за себе си и за нашия свят, се намира на острова на тонала. Разбираш ли какво искам да кажа?
— Ако тоналът е всичко, което знаем за себе си и за света, какво е тогава нагуалът!
— Нагуалът е тази част от нас, с която изобщо не се занимаваме.
— Моля?
— Нагуалът е тази част от нас, за която не съществува описание — за нея няма думи, нито названия, нито чувства, нито познание.
— Има някакво противоречие, дон Хуан. По мое мнение, щом не може да се почувства, нито да се опише или назове, той не може да съществува.
— Противоречие има само според твоето мнение. И преди те предупредих — не си блъскай главата да го проумееш.
— Може ли да се каже, че нагуалът е разумът?
— Не, разумът е от нещата, които се намират върху масата. Той е част от тонала. Да речем, че разумът е този лютив сос.
Той взе бутилката сос и я сложи пред мен.
— Да не би нагуалът да е душата?
— Не, душата също е на масата. Да кажем, че душата е пепелникът.
— Да не е мислите на хората?
— Не. И мислите са на масата. Мислите са като сребърните прибори.
Той взе една вилица и я постави до лютивия сос и пепелника.
— Да не би да е Божията благодат? Раят?
— И това не е. То, каквото и да представлява, също спада към тонала. То е, да кажем, салфетката.
Аз продължих да изреждам всевъзможни предположения за това, за което намекваше: чистия интелект, психиката, енергията, жизнената сила, безсмъртието, първоизточника на живота. За всяко нещо, което назовавах, той подбираше от масата някакъв предмет и го бутваше пред мен, докато накрая ги натрупа всичките накуп.
Явно това му доставяше огромно удоволствие. Хихикаше и потриваше ръце при всяко мое предположение.
— Да не би нагуалът да е Върховният, Всемогъщият, Богът? — попитах аз.
— Не. Бог също е на масата. Да речем, че той е покривката.
Той на шега се направи, че издърпва покривката, за да я прибави към другите неща пред мен.
— Да не искаш да кажеш, че Бог не съществува?