— Не. Не съм казвал това. Казах само, че нагуалът не е Бог, защото Бог е елемент от нашия личен тонал и от тонала на времето. Както ти казах, тоналът е всичко, от което смятаме, че се състои светът, включително и Бог, разбира се. Бог има значение само ако се разглежда като част от тонала на нашето време.
— Според моето разбиране, дон Хуан, Бог е всичко. Не говорим ли за едно и също?
— Не. Бог е просто всичко, за което можеш да помислиш, затова именно е само едно от нещата на острова. И да искаш, не можеш да бъдеш свидетел на Бога; можеш само да говориш за него. Нагуалът, от друга страна, е на услугите на воина. Можеш да му бъдеш свидетел, но не можеш да говориш за него.
— Щом нагуалът не е нито едно от нещата, които изредих, — казах аз, — не може ли поне да ми кажеш къде се намира. Къде е той?
Дон Хуан посочи с широк жест цялото пространство извън очертанията на масата. После замахна, сякаш с опакото на ръката си помиташе някаква въображаема повърхност извън ръбовете на масата.
— Нагуалът е там, около острова — каза той — Нагуалът е там, където се носи силата.
От момента, в който се раждаме, ние усещаме, че сме от две части. По време на раждането и малко след това ние целите сме само нагуал. Тогава усещаме, че за да съществуваме, ни е нужна една допълваща част на тази, която имаме. Липсва ни тоналът и това от самото начало ни създава чувство за непълнота. Тогава започва да се развива тоналът и става изключително важен за функционирането ни, толкова важен, че замъглява блясъка на нагуала, надделява го. От момента, в който станем целите тонал, у нас само още повече се засилва някогашното чувство за непълнота, което ни съпътства от раждането и което постоянно ни напомня, че има и още една част, която може да ни направи цялостни.
От момента, в който станем целите тонал, ние започваме да създаваме дуализъм. Усещаме, че имаме две страни, но винаги ги представяме с елементи само от тонала. Твърдим, че тези две страни са душата и тялото. Съзнание и материя, или добро и зло. Бог и Сатана. Обаче изобщо не ни хрумва, че свързваме в двойки просто неща от острова, все едно да съчетаеш чай с кафе или хляб с питка, или люта чушка с горчица. Казвам ти, странни твари сме ние. Увличаме се до безразсъдство и в лудостта сами си вярваме, че сме постигнали съвършения смисъл.
Дон Хуан стана и се обърна към мен като оратор. Насочи показалец в мен и разтърси глава.
— Човек не се движи между добро и зло — каза той с приповдигнат и риторичен тон, като грабна солта и пипера в двете си ръце. — Истинското му движение е между отрицателно и положително.
Остави солта и пипера и стисна нож и вилица.
— Грешиш! Движение няма — продължи той, сякаш спореше сам със себе си. — Човек е само съзнание!
Грабна бутилката със соса и я вдигна, после пак я остави.
— Както виждаш — тихо продължи той, — можем с лекота да заместим съзнание с лютив сос и да заявим: „Човек е само лютив сос!“ От това няма да станем по-невменяеми, отколкото вече сме.
— Опасявам се, че не зададох въпроса правилно — казах аз. — Може би ще е по-ясно, ако попитам какво по-точно се намира в пространството около острова?
— На това изобщо не може да се отговори. Ако кажа „нищо“, аз само ще превърна нагуала в част от тонала. Мога да кажа само, че там, извън острова, се намира нагуалът.
— Но като го наричаш нагуал, ти не поставяш ли и него върху острова?
— Не, аз го назовах само за да те накарам да го осъзнаеш.
— Добре. Но осъзнаването му е стъпката, която превръща нагуала в поредния елемент от моя тонал.
— Страхувам се, че не разбираш. Аз назовах тонала и нагуала като истинската двойка. Това е всичко, което сторих.
Той ми припомни как веднъж, когато се опитвах да му обясня защо толкова държа на значението, бях изложил идеята, че децата вероятно не схващат разликата между „баща“ и „майка“, докато не се развият достатъчно, за да могат да боравят със значението, а дотогава те може би си мислят, че „баща“ е, който носи панталони, а „майка“, който носи пола, или че различията са в прическата, ръста, облеклото.
— Ние явно се отнасяме по същия начин към нашите две части — продължи дон Хуан. — Чувстваме, че имаме и друга страна, но когато се опитаме да я доловим, тоналът грабва диригентската палка, а като диригент той е много дребнав и ревнив. Заслепява ни със своята ловкост и ни принуждава да отхвърлим и най-леката догадка за другата част от истинската двойка — нагуала.