— Повече няма да говорим за сънуване, защото може да ти стане натрапчива идея. Ако човек иска да успее, успехът трябва да се постигне внимателно, с много усилия, но без стрес и вманиачаване.
Стана и отиде към края на храсталака. Наведе се и надникна между листака — имаше вид, че наблюдава нещо сред листата, без да се приближава твърде към тях.
— Какво правиш? — запитах аз, неспособен да сдържа любопитството си.
Той се извърна към мен, усмихна се и вдигна вежди.
— Храстите са пълни със странни неща — каза той, докато сядаше отново.
Тонът му беше толкова неочакван, че ме стресна повече, отколкото ако беше изревал внезапно. Бележникът и моливът изпаднаха от ръцете ми. Той се разсмя и ме изимитира, като каза, че тези мои пресилени реакции именно са едни от разпокъсаните нишки в живота ми.
Понечих да възразя, но той не ме остави да говоря.
— Има съвсем малко време, преди да мръкне — каза той, — а ни остана да засегнем още няколко неща.
После добави, че ако съди по моите постижения в сънуването, аз сигурно съм се научил да спирам вътрешния си диалог по желание. Аз потвърдих това.
В началото на нашето познанство дон Хуан ми бе описал и друга процедура — да се изминават дълги разстояния, без погледът да фокусира. Той препоръчваше нищо да не се поглежда направо, а с леко кръстосан поглед всичко да се следи с периферното зрение. Твърдеше, макар тогава да не го разбирах, че ако погледът се държи разфокусиран малко над линията на хоризонта, ще може да се обхване наведнъж всичко почти в целия 180-градусов обхват пред очите. Уверяваше ме, че това упражнение е единственият начин да се спре вътрешният диалог. Дълго време искаше да му отчитам напредъка си, но после престана да се интересува.
Казах на дон Хуан, че съм упражнявал тази практика години наред, без да забележа никаква промяна, но пък и не бях я очаквал. Но един ден с изненада установих, че бях вървял около десет минути, без да си кажа нито дума.
Споменах как при този случай съм си дал сметка, че спирането на вътрешния диалог означаваше нещо повече от просто потискане на думите, които си казвам. Беше спрял целият ми мисловен процес и аз се чувствах като увиснал, плуващ. Това състояние ме хвърли в паника и трябваше да възстановя вътрешния си диалог, за да му противодействам.
— Казвал съм ти, че вътрешният диалог ни държи на земята — рече дон Хуан. — Светът е такъв или инакъв само защото ние непрекъснато си казваме, че е такъв или инакъв.
Дон Хуан обясни, че вратата към света на магьосниците се отваря едва когато воинът се научи да спира вътрешния си диалог.
— Основната цел на магьосничеството е да променим своята представа за света, а единственият начин да бъде постигната тази промяна е спирането на вътрешния диалог. Всичко останало е само подплънка. Ти вече си в състояние да разбереш, че никое от нещата, които си видял или направил, с изключение на спирането на вътрешния диалог, не би могло само по себе си да промени теб или представата ти за света. Изводът е, че тази промяна не бива да се обърква. Сега ти е ясно защо учителят не трябва да я налага на своя ученик. Това може само да доведе до маниакалност и патологични отклонения.
Той поиска да му разкажа подробно и за други изживявания, които бях имал при спирането на вътрешния диалог. Разказах му всичко, което можах да си спомня.
Говорихме, докато се стъмни и вече се затруднявах да си водя бележки. Трябваше да внимавам в самото писане, а това ме разконцентрираше. Дон Хуан го забеляза и се засмя. Каза, че съм изпълнил още една магьосническа задача — да пиша, без да се концентрирам. В момента, в който го каза, аз осъзнах, че наистина си водя записки, без да обръщам внимание на това. Сякаш бе самостоятелна дейност, с която нямах нищо общо. Почувствах се странно. Дон Хуан ме помоли да седна до него в центъра на кръга. Каза, че е много тъмно и за мен вече не е безопасно да седя толкова близо до края на храсталака. Побиха ме студени тръпки и аз скочих до него.
Той ме накара да се обърна с лице към югоизток и да си наложа да мълча, без да мисля. Не можах да го постигна веднага и проявих минутно нетърпение. Дон Хуан се обърна с гръб към мен и ми каза да се облегна на плещите му. Накара ме да успокоя мислите си и след това да остана с отворени очи, обърнат на югоизток към храстите. Той загадъчно добави, че ако реша задачата, която ми поставя, ще бъда готов за нов аспект от света на магьосниците.
Аз плахо запитах в какво се състои задачата. Той тихо се позасмя. И докато чаках неговия отговор, нещо в мен превключи. Почувствах се в безтегловност. Ушите ми сякаш се отпушиха и започнах да чувам безброй шумове откъм храсталака. Бяха толкова много, че не можех да ги различа поотделно. Почувствах, че се унасям в сън, и тогава изведнъж нещо привлече вниманието ми. Това не беше мисъл или представа, нито нещо от околния пейзаж и все пак задържаше вниманието ми. Бях в пълно съзнание. Очите ми бяха съсредоточени в една точка в края на храсталака, но аз самият не гледах, не мислех, не си говорех наум. Изпитвах отчетливи телесни усещания, които не се нуждаеха от думи. Чувствах, че потъвам в нещо неопределено. Не мислех, а някак си само се спусках като уловен в свлачище или на гребена на лавина. Усещах това пропадане със стомаха си. Нещо ме теглеше към храсталака. Виждах тъмното петно храсти пред себе си. То обаче не беше равномерно тъмно, както обикновено. Можеха да се различат отделните храста като по здрач. Те сякаш се движеха — — масата на листата приличаше на черни поли, които се издуват към мен, духани от вятъра, но вятър нямаше. Хипнотичните им движения ме замайваха. Те прииждаха към мен на пулсиращи вълни, все по-близо и по-близо. И тогава забелязах едно по-светло очертание, наложено върху тъмните силуети на храстите. Съсредоточих погледа си в една точка до светлата фигура и забелязах, че имаше бледозелено сияние. После погледнах самата фигура, без да се фокусирам, и почувствах увереност, че тя е на мъж, който се крие в храстите.