6. ДЕНЯТ НА ТОНАЛА
Когато си тръгнахме от ресторанта, казах на дон Хуан, че с право ме бе предупредил за трудността на темата и че интелектът ми не беше в състояние да схване неговите понятия и обяснения. Предположих, че ако се прибера в хотела да си прочета записките, може да разбера нещата по-добре. Той се опита да ме успокои. Каза, че се затормозявам с думите. Докато говореше, аз целият потръпнах и усетих за миг, че в мен наистина имаше някаква друга област.
Споменах на дон Хуан, че изпитвам някакви необясними усещания. С това явно събудих любопитството му. Казах, че и по-рано съм изпитвал същото — нещо като временно пропадане, прекъсване на потока на съзнанието. Винаги се проявяваше като разтърсване на тялото, последвано от чувството за някакво прекъсване.
Тръгнахме бавно към центъра на града. Дон Хуан поиска да му разкажа всички подробности на моите пропадания. Трудно ми беше да ги опиша; можех само да ги определя като мигове на разсейване и безпаметство, отсъствие на съзнание, в които не мога да се наблюдавам какво правя.
Той търпеливо ме опроверга. Подчерта, че съм взискателен човек, имам отлична памет и съм винаги внимателен в действията си. Отначало си мислех, че тези особени пропадания са свързани със спирането на вътрешния диалог, но те ми се бяха случвали и когато много активно си говоря наум. Изглежда, идваха от област, напълно отделена от всичко, което познавах.
Дон Хуан ме потупа по гърба и се усмихна доволен.
— Най-сетне започваш да правиш истинските връзки — каза той.
Поисках да ми обясни загадъчните си думи, но той внезапно прекъсна разговора и ми даде знак да го последвам до градинката пред една църква.
— Край на разходката ни към центъра — каза той и седна на една пейка. — Точно тук е идеалното място да наблюдаваме хората. Едни минават по улицата, други идват на църква. Оттук се виждат всички.
Той посочи широката оживена улица и пясъчната алея, водеща до стъпалата на църквата. Пейката ни беше по средата между улицата и църквата.
— Това е любимата ми пейка — каза той и погали дъската. Намигна ми и добави усмихнат: — Тя ме харесва. Затова и никой не беше седнал на нея. Знаеше, че идвам.
— Пейката ли знаеше?
— Не! Не пейката, а моят нагуал.
— Нима нагуалът има съзнание? Той осъзнава ли нещата?
— Разбира се. Той осъзнава всичко. Точно затова ме интересува разказът ти. Така наречените от теб пропадания на съзнанието и усещанията ти — това е нагуалът. За да говорим за него, ние сме принудени да заемем понятия от острова на тонала, затова е по-подходящо не да го обясняваме, а просто да отчитаме въздействията му.
Исках да кажа още нещо за тези особени усещания, но той ми изшътка.
— Стига толкова. Днес не е денят на нагуала, днес е денят на тонала — каза той. — Облякъл съм си костюма, защото днес целият съм тонал.
Той се вгледа в мен. Понечих да му кажа, че тази тема се е оказала много по-трудна от всичко, което ми е обяснявал досега. Той като че ли предугади думите ми.
— Трудно е — продължи той. — Знам го. Но като се има предвид, че това е завършващото звено, последната степен на обучението ти, може без преувеличение да се каже, че то обхваща всичко, което съм ти споменавал от първия ден на срещите ни.
Помълчахме известно време. Чувствах, че трябва да го изчакам да възобнови обясненията си. Но внезапно ми се стори, че проумявам и припряно попитах:
— Нагуалът и тоналът вътре в нас ли са? Той ме изгледа проницателно.
— Много труден въпрос. Ти самият би казал, че са вътре в нас. Аз бих казал, че не са, но и двамата няма да бъдем прави. Тоналът на твоето време те кара да смяташ, че всичко, отнасящо се до чувствата и мислите ти, става вътре в теб. Магьосническият тонал казва обратното — всичко е извън теб. Кой е правият? Никой. Вътре, вън — това всъщност няма значение.
Оспорих това. Казах, че когато той говори за „тонал“ и „нагуал“, звучи сякаш има и някаква трета част. Той бе казал, че „тоналът“ „ни заставя“ да извършваме действия. Поисках да ми обясни кой според него е „заставяният“.
Той не ми отговори пряко.
— Никак не е лесно да се обясни всичко това — каза той. — Колкото и хитри да са бариерите на тонала, остава си факт, че нагуалът излиза на повърхността. Той обаче винаги се появява неумишлено. Голямото изкуство на тонала е така да потиска всяка проява на нагуала, че макар да би трябвало присъствието му да е най-очевидното нещо на света, то си остава незабележимо.