— За кого незабележимо?
Той се усмихна и заклати глава нагоре-надолу. Настоях да ми отговори.
— За тонала. Сега говоря само за него. Може да ти се струва, че се въртя в кръг, но не бива да се изненадваш или ядосваш. Предупредих те, че това, което ще ти кажа, е трудно за разбиране. И ако ти изглежда несвързан брътвеж, то е защото моят тонал осъзнава, че говори за самия себе си. С други думи, моят тонал използва себе си, за да разбере информацията, която искам да разясня на твоя тонал. Може да се каже, че понеже тоналът остро осъзнава колко е обременително да говори сам за себе си, той е създал за баланс понятия като „аз“, „себе си“ и така нататък и благодарение на тях може да говори с други тонали или със самия себе си, или за себе си.
И когато казвам, че тоналът ни заставя да действаме, нямам предвид наличието на някаква трета страна. Той явно заставя самия себе си да следва своите собствени преценки.
В определени случаи обаче и при някои особени обстоятелства нещо в самия тонал осъзнава, че в нас има и нещо друго. То е като глас, идващ от дълбините ни, гласът на нагуала. Разбираш ли, нашата цялостност е естествено състояние, което тоналът не може да пренебрегне, а има моменти, особено в живота на един воин, когато тази цялостност става очевидна. В такива моменти човек може да предположи и да оцени какво е в действителност.
Тези твои сътресения ме интересуват, защото по такъв начин се появява на повърхността нагуалът. В такива моменти тоналът осъзнава цялостността на себе си. И това осъзнаване е разтърсващо, защото разбива унеса ни. Това осъзнаване аз наричам цялостност на съществото, което ще умре. Идеята е, че в мига на смъртта вторият член на истинската двойка, нагуалът, влиза изцяло в действие и тогава осъзнаването, спомените, възприятията, съхранявани в прасците и бедрата ни, в гърба, раменете и шията, започват да се разширяват и разпадат. Като мъниста от безкраен скъсан гердан се разпиляват те без нишката на жизнената сила.
Той ме погледна. Очите му бяха изпълнени с покой. Аз се почувствах неловко и глупаво.
— Нашата цялостност е много претруфено нещо. На нас ни е нужна само една съвсем малка частица от нея, за да изпълним и най сложните житейски задачи. Когато умираме обаче, ние умираме в своята цялостност. Един магьосник тогава се пита: „Щом като ще умрем в своята цялостност, защо и да не живеем в своята цялостност?“
Той ми посочи с глава към навалицата хора, които минаваха край нас.
— Те са целите тонал — каза той. — Ще ти посоча някои от тях, за да ги оцени твоят тонал и оценявайки тях, той ще оцени самия себе си.
Той насочи вниманието ми към две възрастни дами, които излязоха от църквата. Поспряха малко на най-горното варовиково стъпало и после заслизаха безкрайно предпазливо надолу, като си почиваха на всяко стъпало.
— Наблюдавай много внимателно тези две жени — каза той. — Но не като личности или лица, които имат нещо общо с нас — виж ги като тонали.
Двете жени стигнаха до основата на стълбите. Движеха се, сякаш грубият камък беше мраморен и всеки миг можеха да се подхлъзнат и да загубят равновесие. Вървяха хванати под ръка, подкрепяйки се една друга с тежестта на телата си.
— Погледни ги! — каза с понижен глас дон Хуан. — Тези жени са най-добър пример за най-окаяния от тоналите, който може да се намери.
Забелязах, че двете жени бяха дребни, но пълни. Бяха около началото на петдесетте. Имаха измъчен вид, сякаш слизането по стъпалата на църквата се бе оказало свръх силите им.
Бяха точно пред нас. Малко се подвоумиха, после спряха. На пътеката имаше още едно стъпало.
— Внимавайте си в краката, госпожи — извика им дон Хуан и театрално се изправи.
Жените го погледнаха, явно смутени от неочакваното му внимание.
— Онзи ден мама точно тук си счупи бедрото — добави той и се притече да им помогне.
Те се разсипаха да му благодарят, а той ги посъветва, ако загубят равновесие и паднат, да останат неподвижно, докато дойде линейка. Тонът му беше искрен и убедителен. Жените се прекръстиха.
Дон Хуан пак седна. Очите му блестяха. Той тихо заговори.
— Тези жени не са толкова стари и телата им не са чак толкова немощни, но въпреки това едва кретат. Всичко в тях е потискащо — дрехите им, миризмата, поведението. Защо, мислиш, че е така?
— Може би така са се родили — казах аз.