— Наблюдавай го! — заповяда ми дон Хуан.
Крачките на мъжа бяха ситни, но тромави. Имаше някаква несигурност в походката му. Не се изкачи към църквата, а я заобиколи и изчезна зад нея.
— Не е нужно да изтезаваме тялото си по такъв ужасен начин — укорително каза дон Хуан. — Но тъжната истина е, че всички сме се научили до съвършенство как да отслабваме тонала си. Това аз наричам слабоволие.
Той сложи ръка на бележника ми, за да престана да пиша. Съображението му беше, че докато си водя записки, аз не съм в състояние да се концентрирам. Предложи ми да се отпусна, да спра вътрешния си диалог и да се оставя да се слея с наблюдавания човек.
Помолих го да ми обясни какво има предвид под „сливане“. Той каза, че е невъзможно да се обясни; то е нещо, което тялото усеща или прави, когато влезе в контакт с други тела като наблюдател. После поясни, че в миналото нарекъл този процес „виждане“ и че той представлява отпускане в истинско вътрешно мълчание, последвано от издължаване навън на нещо от себе си; това удължение се среща и се слива с другото тяло или с нещо, намиращо се в полето на осъзнаване.
В този момент посегнах към бележника си, но той ме спря и започна да подбира различни хора измежду тълпата минувачи.
Посочи десетки типове хора измежду минаващите мъже, жени и деца на различна възраст. Дон Хуан каза, че е подбрал такива хора, чийто слаб „тонал“ отговаря на тази категория, и по този начин ме е запознал с най-разнообразни случаи на „слабоволие“.
Не можах да запомня всички хора, които бе посочил и разгледал. Оплаках се, че ако си бях водил записки, щях поне да съм нахвърлил основните черти от неговата схема на слабоволието. А така няма да иска да я повтори, а може и самият той да не я помни.
Той се засмя и каза, че не я помни, защото в живота на магьосника „нагуалът“ отговаря за творческата способност.
Той погледна небето. Каза, че става късно и от този момент нататък ще сменим посоката. Вместо слаби „тонали“ ще чакаме да се появи „правилен тонал“. Добави, че само воинът има „истински тонал“, а обикновеният човек в най-добрия случай може да има „правилен тонал“.
След няколко минути чакане той се плесна по бедрата и се ухили.
— Я виж кой идва — посочи той към улицата с брадичка. — Като по поръчка.
Видях да приближават трима индианци. Облечени бяха с късо вълнено кафяво пончо, бели панталони, които стигаха до средата на прасците им, бели ризи с дълги ръкави, мръсни износени сандали и стари сламени шапки. Всички носеха на гърба си вързопи.
Дон Хуан стана и отиде да ги пресрещне. Заговори ги. Те изглеждаха учудени и го наобиколиха. Усмихваха му се. Той явно им казваше нещо за мен. И тримата се обърнаха и ми се усмихнаха. Бяха на три-четири метра от мен. Заслушах се внимателно, но не можех да чуя за какво говореха.
Дон Хуан бръкна в джоба си и им подаде някакви пари. Те, изглежда, се зарадваха, но запристъпваха неловко от крак на крак. Много ми харесаха. Изглеждаха като деца. Всичките бяха с дребни бели зъби и много приятни меки черти. Единият, по видимому най-старият, имаше мустаци. Очите му бяха уморени, но много добри. Той свали шапка и приближи към пейката. Другите го последваха. Поздравиха ме тримата едновременно. Ръкувахме се. Дон Хуан ми каза да им дам малко пари. Те ми поблагодариха и след кратко учтиво мълчание се сбогуваха. Дон Хуан седна отново на пейката и ние ги погледахме, докато се изгубиха сред тълпата.
Казах на дон Хуан, че по някаква странна причина те много ми бяха харесали.
— Нищо странно няма — каза той. — Сигурно си усетил, че техният тонал е правилен. Правилен, но не по отношение на нашето време.
Може би си усетил, че те са като деца. Наистина е така. И никак не им е лесно. Аз мога да ги разбера по-добре от теб и затова ми домъчня. Индианците са като кучетата — нищо си нямат. Но такава е участта им и аз не би трябвало да се натъжавам. Тъгата ми, естествено, е моята форма на слабоволие.
— Откъде са те, дон Хуан?
— От Сиера. Дошли са тук да си търсят късмета. Искат да станат търговци. Те са братя. Казах им, че и аз съм от Сиера и също съм търговец, а ти си ми съдружник. Парите, които им дадохме, бяха символични, за късмет. Един воин непрекъснато трябва да раздава такива символични подаръци. Тримата несъмнено се нуждаеха от пари, но когато се дава такъв символичен подарък, основният мотив не е нуждата. Важното е чувството. Аз самият бях трогнат от тези тримата.
В наше време индианците са съвсем изпаднали. Техният упадък започва от испанците и днес под властта на техните потомци индианците са загубили всичко. Няма да е преувеличено да се каже, че индианците са загубили своя тонал.