— Но какво е тогава творчеството, дон Хуан?
Той втренчено се вгледа в мен с присвити очи. Позасмя се, вдигна дясната си ръка над главата и рязко изви китка, сякаш завърташе ключ на врата.
— Творчество е това — каза той и свали ръката си с леко свита длан на нивото на очите ми.
Отне ми невероятно дълго време, докато фокусирам поглед над дланта му. Имах чувство, че някаква прозрачна ципа задържа цялото ми тяло неподвижно и аз трябваше да я разкъсам, за да достигне погледът ми до дланта му.
Такива усилия полагах, че чак капки пот се застичаха в очите ми. Накрая чух или усетих спукване и вече можех свободно да движа очите и главата си.
На дясната му длан стоеше най-чудноватият гризач, който съм виждал. Приличаше на катеричка с рунтава опашка. Опашката обаче беше повече като на бодливо прасе, с остри бодли.
— Пипни го! — тихо каза дон Хуан.
Аз се подчиних автоматично и прокарах пръсти по мекия му гръб. Дон Хуан приближи още дланта си до очите ми и тогава забелязах нещо, от което изпаднах в нервни спазми. Катеричката беше с очила и едри зъби.
— Прилича на японец — казах аз и избухнах в истеричен смях.
Тогава гризачът започна да расте на дланта на дон Хуан. И докато очите ми още бяха пълни със сълзи от смях, гризачът стана толкова огромен, че изчезна. Буквално излезе извън полезрението ми. Това стана така светкавично, че аз още се превивах от смях. Когато погледнах отново, тоест когато избърсах очи и успях да ги фокусирам, вече видях просто дон Хуан. Той седеше на пейката, а аз стоях прав пред него, макар че не си спомнях да съм ставал.
За миг напрежението ми стана нетърпимо. Дон Хуан спокойно стана, побутна ме да седна, притисна брадичката ми в сгъвката на лакътя на лявата си ръка и чукна върха на главата ми с кокалчетата на пръстите на дясната си ръка. Ефектът бе като удар от ток. Но веднага ме успокои.
Имах да го питам за толкова много неща. Но думите ми не можеха да си проправят път сред всичките тези мисли. Тогава остро осъзнах, че съм загубил контрол над гласните си струни. Нямах никакво желание обаче да се насилвам да говоря и се облегнах на пейката. Дон Хуан настоя да се стегна и да престана да се глезя. Почувствах главата си замаяна. Той строго ми заповяда да пиша и ми подаде бележника с молива, като ги извади изпод пейката.
Направих огромно усилие да кажа нещо и отново изпитах ясно усещането, че ме обгръща някаква ципа. Известно време пъшках и стенех, за смях на дон Хуан, докато накрая чух или по-скоро усетих същото пукване.
Веднага се залових да пиша. Дон Хуан заговори с тон, сякаш ми диктуваше.
— Задължение на воина е никога да не допуска да го засегне каквото и да било — каза той. — Воинът може да види и самия дявол, но никой не бива да разбере това. Воинът трябва да се владее безупречно.
Той изчака да запиша това, после усмихнат ме попита:
— Разбра ли всичко това?
Предложих да отидем до някой ресторант да хапнем. Умирах от глад. Той отвърна, че трябва да останем, докато не се появи „истински тонал“. Най-сериозно добави, че ако „истинският тонал“ не дойде днес, то трябва да останем на пейката, докато не благоволи да се появи.
— Какво е истински тонал? — попитах аз.
— Просто тонал, който е правилен, уравновесен и хармоничен. Предполага се, че днес ще откриеш такъв или по-скоро твоята сила би трябвало да ни го доведе.
— Но как мога да го различа от други тонали?
— Не се тревожи за това. Аз ще ти го посоча.
— Как изглежда той, дон Хуан?
— Трудно е да се каже. Зависи от теб. Тази демонстрация е за теб, затова ти ще определиш условията.
— Как?
— Не знам това. Твоята сила, твоят нагуал ще го направи. Най-общо казано, всеки тонал има две страни — продължи той. — Едната е външната, крайната част, повърхността на острова. Тя е свързана с действието и постъпките, тя е по-груба. Другата страна е преценката и решението, вътрешният тонал — по-фина, по-недоловима и по-сложна.
Истинският тонал е тоналът, при който двете нива са в съвършена хармония и равновесие.
Дон Хуан спря да говори. Вече доста се беше стъмнило и аз едва виждах, за да пиша. Той ми каза да се протегна и да се отпусна. Добави, че денят е бил доста изтощителен, но много полезен, и със сигурност ще се появи „истинският тонал“.
Десетки хора минаваха край нас. Седяхме в спокойно мълчание десет-петнадесет минути. Тогава дон Хуан внезапно стана.
— Бога ми, ти успя! Виж какво идва. Едно момиче!
Той посочи с глава към една млада жена, която пресичаше парка и приближаваше към нашата пейка. Дон Хуан каза, че тази млада жена е „истински тонал“ и че ако поспре и заговори един от двама ни, това би било изключителна поличба и ние ще трябва да направим каквото и да поиска.