— Не се опитвай да говориш — каза той.
Пусна лицето ми и посочи да гледам какво ставаше наоколо.
— Това не е за говорене — каза той. — Само за гледане е. Гледай! Наблюдавай всичко!
Всъщност аз плачех. Но реагирах на плача си много странно — просто продължих да си плача без никакво притеснение. В този момент изобщо не ме интересуваше дали изглеждам като глупак или не.
Огледах се наоколо. Точно пред мен стоеше мъж на средна възраст, в розова риза с къс ръкав и тъмносиви панталони. Изглежда, беше американец. Една закръглена жена, явно съпругата му, го държеше под ръка. Мъжът разглеждаше в ръката си някакви монети, а едно момче на тринадесет-четиринадесет години, вероятно син на собственика, внимателно го наблюдаваше. Момчето следеше всяко негово движение. Накрая мъжът върна монетите на масата и момчето си отдъхна.
— Наблюдавай всичко! — отново настоя дон Хуан. Нямаше нищо особено за гледане. Хората минаваха наоколо във всички посоки. Обърнах се. Един мъж, който, изглежда, държеше сергията за списания, се беше втренчил в мен. Примигваше често-често, сякаш едва се удържаше да не задреме. Сигурно бе уморен или болен — изглеждаше неразположен.
Струваше ми се, че няма какво толкова да гледам — поне нищо, което да си заслужава. Зазяпах се безцелно. Установих, че не мога да съсредоточа вниманието си върху нищо. Дон Хуан ме обиколи в кръг. Държеше се, като че ли преценява нещо в мен. Поклати глава и сви устни.
— Хайде, ела — каза той и леко ме хвана под ръка. — Време е да повървим.
Щом се раздвижихме, забелязах, че тялото ми е съвсем олекнало. Имах чувство, че ходилата ми са като сюнгер. Пружинирах някак странно, като гумен.
Дон Хуан сигурно знаеше какво изпитвам. Подхвана ме здраво, сякаш за да не избягам. Същевременно ме притискаше надолу, като че ли се страхуваше, че ако ме изпусне, аз ще отлетя като балон.
От разходката се почувствах по-добре. Освободих се от напрежението и изпитах приятна лекота.
Дон Хуан отново настоя да наблюдавам всичко. Казах му, че не ми се гледа повече, защото не ме интересува какво правят хората на пазара, и нямам никакво желание да се чувствам като идиот, послушно зяпнал малоумното поведение на някой, който си купува монети и стари книги, докато истински важното нещо ми се изплъзва от пръстите.
— Какво е това истински важно нещо? — попита той.
Спрях и разпалено му казах, че за мен важното е какво ми бе сторил, за да остана с впечатлението, че съм изминал разстоянието между билетното бюро и пазара само за секунди.
В този момент се разтреперих и усетих, че ми прилошава. Дон Хуан ме накара да сложа ръце на корема си.
Той посочи всичко наоколо и отново заяви със сух тон, че единственото важно нещо е делничната суетня край нас.
Ядосах му се. Усетих просто физически, че тялото ми се върти, и си поех дълбоко дъх.
— Какво направи всъщност, дон Хуан? — попитах аз с престорено равнодушие.
Той ме успокои, че това винаги може да ми го обясни, обаче нещата, които стават около нас, никога няма да се повторят. Това беше безспорно. Естествено, че тази картина, на която бях свидетел, никога нямаше да се повтори като същата цялост. Аз обаче имах предвид, че подобна гледка можех да наблюдавам по всяко време. От друга страна, за мен беше неизмеримо важно да осмисля вероятността, че съм се пренесъл в пространството под каквато и да било форма.
Когато изразих тези свои разсъждения, дон Хуан разтърси глава, сякаш бях казал нещо много досадно.
Известно време вървяхме в мълчание. Тялото ми бе обхванато от треска. Забелязах, че дланите на ръцете ми и стъпалата ми горят. Същата необичайна топлина долових в ноздрите и клепачите си.
— Какво направи, дон Хуан? — умолително попитах аз.
Той не ми отговори, а ме потупа по гърдите и се засмя. После каза, че хората са много кекави същества и сами се правят още по-кекави със слабоволието си. С много сериозен тон ме посъветва да престана да се чувствам като умирающ. Настоя съвсем сериозно да не се чувствам, сякаш ще загина, а да се опитам да надскоча ограниченията си и просто да съсредоточа вниманието си в света около мен.
Продължихме да вървим много бавно. Положих върховни усилия, но не можех да задържа вниманието си върху нищо. Дон Хуан спря и сякаш се поколеба дали да каже нещо или не. Отвори уста да заговори, но после явно размисли и отново тръгна.
— Това, което се случи, е, че ти дойде тук — каза внезапно той, като се обърна и се втренчи в мен.
— Но как стана това?
Той отвърна, че не знае как, едничкото, което знае, е това, че аз сам съм избрал това място.
В този разговор стигнахме съвсем до задънена улица. Мен ме интересуваше последователността на действията, а той упорстваше, че можем да обсъждаме единствено избора на мястото; и понеже аз не знаех защо съм го избрал, не оставаше за какво да говорим. Без да се ядоса, той ме упрекна за манията да търся рационално обяснение на всичко и я нарече безполезно увлечение. Каза, че е по-просто и полезно да се действа, без да се търсят обяснения, и че като говоря и мисля за преживяното, аз само го унищожавам.