Няколко минути по-късно той каза, че трябва да напуснем това място, защото съм го похабил и то би могло да ми навреди.
Тръгнахме си от пазара и поехме към парка „Аламеда“. Бях изтощен. Стоварих се на една пейка и едва тогава ми хрумна да си погледна часовника. Беше десет часа и двадесет минути сутринта. Помъчих се да съсредоточа вниманието си. Не си спомнях в колко точно се бях срещнал с дон Хуан. Пресметнах, че трябва да е било около десет часа, а от пазара до парка бяхме дошли за не повече от десет минути. При това положение оставаха свободни още десет минути.
Споделих с дон Хуан пресмятанията си. Той се усмихна. Сигурен бях, че зад усмивката му се крие презрение, но лицето му не издаваше с нищо това чувство.
— Сигурно ме смяташ за безнадежден идиот, нали, дон Хуан?
— А-ха! — каза той и скочи.
Реакцията му беше толкова неочаквана, че и аз подскочих едновременно с него.
— Кажи ми точно какви мислиш, че са чувствата ми? — натъртено каза той.
Усещах, че знам какви са чувствата му, все едно че аз самият ги изпитвах. Но когато се опитах да го изразя, установих, че не мога да говоря за това; необходимо беше да положа огромни усилия.
Дон Хуан каза, че все още нямам достатъчно сила да го „видя“. Но със сигурност мога да „виждам“ достатъчно, за да си обясня както трябва това, което се случва.
— Не се стеснявай — рече той. — Кажи ми точно какво виждаш.
Споходи ме внезапна, странна мисъл, доста подобна на мислите преди заспиване. Беше нещо повече от мисъл, може би по-точно един цялостен образ. Видях жива картина с различни персонажи. Този, който беше точно пред мен, представляваше мъж, седнал зад един прозорец. Пространството извън рамката на прозореца беше размазано, но самата рамка и човекът се виждаха кристално ясно. Той ме гледаше; главата му беше леко извърната наляво, така че всъщност ме следеше подозрително. Виждах как движи очи, за да не ме изпуска от поглед. Облегнал се беше с десния лакът на перваза. Дланта му бе стисната в юмрук, с напрегнати мускули.
Вляво от мъжа имаше друг образ в тази жива картина — един летящ лъв. По-точно главата и гривата бяха на лъв, но долната част на тялото беше на къдрав бял френски пудел.
Тъкмо да спра вниманието си на лъва, когато мъжът примлясна с устни и надвеси глава и тяло през прозореца. После излезе цялото му тяло, сякаш нещо го блъскаше отвътре. Увисна за момент, вкопчен в перваза с върховете на пръстите си, и се залюля като махало на часовник. После се пусна.
Изпитах в собственото си тяло усещането за падане. Не беше падане право надолу, а леко, реещо се спускане. Мъжът беше безтегловен. Задържа се за миг неподвижно и после изчезна от погледа ми, сякаш някаква непреодолима сила го бе всмукала през процеп в картината. След миг се озова отново на прозореца и ме загледа изпитателно. Беше отпуснал дясната си ръка на перваза, но този път ми махаше за довиждане.
Дон Хуан изкоментира, че „виждането“ ми е прекалено усложнено.
— Можеш да направиш нещо по-добро от това — каза той. — Ти искаше да ти обясня какво се случи. Добре, но за да си го обясниш, аз пък искам да използваш виждането си. Ти видя, обаче видя глупости. Подобна информация е непотребна за един воин. Ще му отнеме много време, за да разбере кое какво е. Виждането трябва да бъде пряко, защото воинът не може да си губи времето да разгадава онова, което сам вижда. Виждането е виждане, защото прониква отвъд всички тези глупости.
Попитах го дали не смята, че видението ми е било само халюцинация, а не истинско „виждане“. Той беше убеден, че е „виждане“ поради сложността на подробностите, но в конкретния случай било неподходящо.
— Смяташ ли, че виденията ми обясняват нещо? — попитах аз.
— Положително. Но на твое място не бих се мъчил да ги тълкувам. Отначало виждането обърква и лесно можеш да се загубиш в него. Когато воинът укрепне обаче, неговото виждане става това, което би трябвало да бъде — непосредствено осъзнаване.
Докато дон Хуан говореше, аз изпитах онова особено опразване от чувства и ясно усетих, че всеки момент ще се разбули нещо, което вече знам, но ми е убягвало, защото е било замъглено. Осъзнах, че съм въвлечен в битка. Колкото повече се опитвах да определя или достигна това изплъзващо се късче знание, толкова по-дълбоко потъваше то.