Тоналът се свива в определени моменти, особено когато е объркан. Всъщност една от чертите на тонала е неговата боязливост. Той обикновено не я издава. Но в определени мигове, когато тоналът бъде изненадан, тази боязливост неминуемо го кара да се свие.
Тази сутрин аз улових моя кубичен сантиметър шанс. Забелязах отворената врата на онова бюро и те тласнах. Така че тласъкът е техника за свиване на тонала. Човек трябва да нанесе тласъка в точно определен момент. За целта, разбира се, трябва да умее да вижда.
Когато човек бъде тласнат и тоналът му се свие, тогава нагуалът му, ако вече е задвижен, колкото и слабо да е това движение, ще вземе надмощие и ще постигне изключителни дела. Тази сутрин твоят нагуал взе надмощие и ти се озова на пазара.
Той замълча за момент. Изглежда, чакаше въпроси. Спогледахме се.
— Наистина не знам как — каза той, сякаш прочел мисълта ми. — Знам само, че нагуалът е способен на невъобразими подвизи.
Тази сутрин исках от теб да наблюдаваш. Каквото и да представляваше гледката пред теб, тя имаше неоценима стойност за теб. Но вместо да последваш съвета ми, ти се отдаде на самосъжаление и смут и не наблюдаваше.
Известно време ти бе целият нагуал и не можеше да говориш. А точно това бе времето да наблюдаваш. Тогава малко по малко тоналът ти отново надделя. За да не те хвърля в смъртна битка между тонала и нагуала, аз те доведох тук.
— Какво толкова имаше в онази гледка, дон Хуан? Кое беше толкова важно?
— Не знам. Това не се случваше с мен.
— Какво имаш предвид?
— Ти го изживяваше, не аз.
— Но ти беше с мен. Нали?
— Не, не бях. Ти беше сам. Няколко пъти ти повторих да наблюдаваш всичко, защото гледката беше предназначена само за теб.
— Но ти беше до мен, дон Хуан?
— Не. Не съм бил. Но е безполезно да говорим за това. Каквото и да ти кажа, то няма да има смисъл, защото в онези моменти ние бяхме във времето на нагуала. А човек може да свидетелства за делата на нагуала само с тялото си, а не с ума.
— Но щом ти не си бил с мен, дон Хуан, кой или какво беше човекът, когото виждах като теб?
— Аз бях и все пак не бях там.
— А къде беше тогава?
— Бях с теб, но не там. Да кажем, че бях около теб, но не на това конкретно място, където те отведе твоят нагуал.
— Значи не си знаел, че се намираме на пазара, така ли?
— Не, не знаех. Просто се мъкнех след теб, за да не те изгубя.
— Това е наистина ужасно, дон Хуан.
— Ти беше във времето на нагуала и в това няма нищо ужасно. Способни сме и на много повече от това. Такава ни е природата като сияйни същества. А грешката ни е, че упорстваме да си останем на нашия еднообразен, скучен, но удобен остров. Тоналът ни закрепостява, а не би трябвало.
Описах малкото, което си спомнях. Той се интересуваше дали съм забелязал особеностите на небето — дали е имало дневна светлина, облаци, слънце. Или дали съм чул някакви шумове. Зърнал ли съм някакви необикновени хора или случки. Искаше да знае имало ли е някакви схватки. Дали хората са викали и ако са викали, какво?
Не можах да отговоря на никой от въпросите му. Истината е, че бях приел случилото се като очевидна действителност, допускайки като нещо очевидно, че съм „прелетял“ значително разстояние за една-две секунди и благодарение на знанието на дон Хуан — каквото и да представляваше то в момента — бях се приземил на пазара с цялото си материално тяло.
Реакциите ми бяха естествена последица от тази интерпретация. Интересуваше ме редът на действие, знанието на участник, самото „как става“. Затова и не се бях постарал да наблюдавам нещата, които според мен бяха обичайна картина от всекидневието.