— Мислиш ли, че хората на пазара ме виждаха? — попитах аз.
Дон Хуан не отвърна. Засмя се и леко ме бутна с юмрук.
Опитах се да си спомня дали всъщност бях имал някакъв физически контакт с хората. Паметта ми изневеряваше.
— Какво видяха хората от самолетното бюро, когато влетях вътре? — попитах аз.
— Вероятно са видели мъж, който залита от едната врата до другата.
— Но видяха ли как изчезвам във въздуха?
— Това е работа на нагуала. Не зная как го прави. Мога само да ти кажа, че ние сме флуидни същества от светлина, направена от фибри. А убеждението ни, че сме твърдо тяло, е работа на тонала. Когато тоналът се свие, стават възможни изключителни неща. Но те са изключителни само за тонала.
За нагуала такова придвижване като твоето тази сутрин е нищо работа. Особено за твоя нагуал, който вече е способен на трудни дела. И той всъщност се хвърли в нещо ужасно съдбоносно. Усещаш ли какво е то?
В мен внезапно нахлуха безброй въпроси и чувства. Сякаш вихър помете привидното ми самообладание. Целият потръпнах. Имах чувство, че тялото ми увисва на ръба на бездна. Преборвах се за някакво загадъчно, но конкретно късче знание; чувствах, че всеки миг щеше да ми се разкрие нещо, но една упорита част от мен неистово го забулваше. Борбата постепенно ме вцепеняваше, докато накрая изобщо не усещах тялото си. Бях с отворена уста и полупритворени очи. Имах чувство, че виждам как лицето ми все повече и повече се вкочанясва, докато се превърна в лице на студен труп, с плътно прилепнала о черепа жълтеникава кожа.
Следващото, което почувствах, беше силно разтърсване. Пред мен стоеше дон Хуан с празна кофа. Беше ме облял целия с вода. Разкашлях се, обърсах водата от лицето си и усетих студенина по гърба си. Скочих от пейката. Дон Хуан беше излял вода във врата ми.
Група деца ме бяха зяпнали и се кикотеха. Дон Хуан ми се усмихна. Взе бележника и ми каза, че е по-добре да отидем до хотела ми, за да се преоблека. Поведе ме навън от парка. Почакахме малко на тротоара, докато мине такси.
Няколко часа по-късно, след като бяхме хапнали и починали, двамата с дон Хуан отново седнахме на любимата му пейка в градината пред църквата. По заобиколен път стигнахме до темата за моята странна реакция. Дон Хуан изглеждаше много предпазлив. Не ме изправи директно пред този въпрос.
— Знае се, че стават такива неща — каза той. — Веднъж научи ли се да излиза на повърхността, нагуалът може да нанесе голяма вреда на тонала, защото се явява извън всякакъв контрол. Твоят случай обаче е по-особен. Ти до такава степен се отдаваш на всичко, че можеш да умреш, без да ти пука, или още по-лошо — дори да не осъзнаеш, че умираш.
Казах му, че реакцията ми бе започнала, когато той ме бе попитал дали съм усетил какво е направил моят „нагуал“. Мислех си, че знам точно какво има предвид, но когато се опитах да го опиша, открих, че не мога да мисля ясно. Почувствах някакво замайване, почти безразличие, сякаш за нищо не ми пукаше. После това усещане хипнотизиращо се разрасна и сякаш бавно изсмука всичко от мен. Вниманието ми бе привлечено и приковано от ясното чувство, че всеки момент ще ми се разкрие невъобразима тайна, и не исках нищо да попречи на това откровение.
— Щеше да ти се разкрие твоята собствена смърт — каза дон Хуан. — Това е опасността от пълното отдаване. Особено за теб, понеже по природа си склонен към крайности.
Твоят тонал така се отдава, че може да застраши целостта ти. Ужасен е такъв начин на живот.
— Какво мога да направя?
— Трябва да убеждаваш тонала си със здравомислие, а нагуала — с действия, докато взаимно се укрепят. Както съм ти казвал, тоналът управлява, но все пак е много уязвим. Нагуалът, от друга страна, никога или почти никога не действа на повърхността, но стори ли го, това ужасява тонала.
Тази сутрин твоят тонал беше стреснат и сам започна да се свива; тогава започна да надделява нагуалът ти. Наложи ми се да поискам кофа вода от фотографите в парка, за да пропъдя твоя нагуал като зло куче и да го пратя на мястото му. Тоналът трябва да се пази на всяка цена. Нужно е да му се отнеме короната, но той трябва да си остане като закриляния надзирател.
Всяка заплаха за тонала води винаги до смъртта му.
А умре ли тоналът, умира и целият човек. Тоналът лесно може да бъде разрушен поради присъщата му слабост. Затова и едно от изкуствата на воина за постигане на равновесие е да подтикне нагуала да се появи, за да укрепи тонала. Нарекох това изкуство, защото магьосниците знаят, че само като се укрепи тоналът, може да се извиква на повърхността нагуалът. Разбираш ли? Това укрепване се нарича лична сила.