Дон Хуан стана, протегна ръце и разкърши гръб. И аз понечих да се изправя, но той леко ме натисна да си стоя на мястото.
— Трябва да останеш на тази пейка до здрачаване — каза той. — Аз трябва веднага да тръгвам. Хенаро ме чака в планината. Ела в неговата къща до три дни, там ще се срещнем.
— Какво ще правим у дон Хенаро? — попитах аз.
— В зависимост от това дали ще имаш достатъчно сила, Хенаро може да ти покаже нагуала — каза той.
Имаше още едно нещо, което трябваше да разбера в този момент — дали бе облякъл костюма специално, за да ме шокира, или това си беше част от живота му. Никога друга негова постъпка не бе ме шокирала толкова, колкото фактът, че носи костюм. И потресаващото беше не самото носене на костюм, колкото фактът, че дон Хуан беше елегантен. Нозете му бяха с младежка подвижност. От това, че сега беше с обувки, сякаш точката на равновесието му се бе преместила и крачката му беше по-широка и по-твърда от обикновено.
— Винаги ли носиш костюм? — попитах аз.
— Да — отвърна той с чаровна усмивка. — Имам и други, но днес не исках да го сменям, защото още повече щеше да се уплашиш.
Не знаех какво да мисля. Имах чувството, че съм стигнал края на пътя си. Щом дон Хуан можеше да носи костюм и да бъде толкова елегантен, всичко беше възможно.
Изглежда, моето смущение го забавляваше и той се разсмя.
— Аз съм акционер — подхвърли той с тайнствен, но небрежен тон и си отиде.
На следващата сутрин, в четвъртък, помолих един приятел да минем заедно от вратата на бюрото, където дон Хуан ме бе тласнал, до пазара „Лагуниля“. Избрахме най-прекия път. Отне ни тридесет и пет минути. Като стигнахме там, опитах се да се ориентирам, но не можах. Влязох в един магазин за дрехи на самия ъгъл на булеварда, където бяхме стояли.
— Извинете ме — обърнах се към младата жена, която леко изчеткваше една шапка. — Къде се намират сергиите за стари монети и антикварни книги?
— Няма такива — троснато отвърна тя.
— Но аз ги видях вчера някъде тук из пазара.
— Я не се занасяй — каза тя и мина зад щанда. Тръгнах след нея, умолявайки я да ми каже къде се намират. Тя ме изгледа от глава до пети.
— Не може да си ги видял вчера — отвърна тя. — Тези сергии се излагат само в неделя, ей-там, до онази стена. През останалите дни от седмицата ги няма.
— Само в неделя ли? — механично повторих аз.
— Да. Само в неделя. Такъв е редът. През делничните дни ще пречат на движението.
И тя посочи широкия булевард, гъмжащ от коли.
8. ВЪВ ВРЕМЕТО НА НАГУАЛА
Изтичах нагоре по склона пред къщата на дон Хенаро и ги видях двамата с дон Хуан да седят на полянката пред вратата. Те ми се усмихнаха. Усмивката им беше така сърдечна и невинна, че моментално изпитах тревога с цялото си същество. Автоматично забавих ход. Поздравих ги.
— Как си? — попита ме дон Хенаро с такъв превзет тон, че всички се разсмяхме.
— В много добра форма е — намеси се дон Хуан, преди да съм отговорил.
— Вижда се — откликна дон Хенаро. — Погледни двойната му брадичка! И тези сланини по врата!
Дон Хуан така се разсмя, че се хвана за корема.
— Закръглил си бузите — поде дон Хенаро. — Какво си правил? Тъпкал ли си се?
Дон Хуан шеговито го увери, че моят стил на живот изисква да се храня обилно. Те най-приятелски ме занасяха за моя начин на живот, а после дон Хуан ме накара да седна между тях. Слънцето вече се бе спуснало зад огромната планинска верига на запад.
— Къде е прословутият ти бележник? — попита дон Хенаро и когато го извадих от джоба си, той извика „Е-ха-а-а!“ и го измъкна от ръцете ми.
Той явно ме беше наблюдавал много внимателно и познаваше идеално маниерите ми. Държеше бележника ми с две ръце и нервно го въртеше, като че ли се чудеше какво да прави с него. На два пъти изглеждаше готов да го захвърли, но се сдържа. После го сложи на коленете си и се престори, че пише трескаво в него, също като мен.
Дон Хуан щеше да се задави от смях. Когато се поуспокоиха, той ме попита:
— Какво направи, след като аз си тръгнах?
— Ходих до пазара в четвъртък — отвърнах аз.
— Какво си правил там? Възстановявал си стъпките си ли? — възкликна той.
Дон Хенаро политна назад и с устни издаде глухия звук от тупване на глава в земята. Погледна ме невярващо и ми намигна.