— Трябваше да го сторя — обясних аз. — И открих, че в делнични дни там няма сергии за монети и антикварни книги.
И двамата се разсмяха. После дон Хуан каза, че и да задавам въпроси, няма да открия нищо ново.
— Какво всъщност се случи, дон Хуан? — попитах аз.
— Повярвай ми, това изобщо не може да се узнае — сухо отвърна той. — Пред тези неща ти и аз сме в еднакво положение. Моето предимство пред теб в дадения момент е, че аз знам как да стигна до нагуала, а ти не знаеш. Но веднъж стигна ли там, аз повече нямам нито предимства, нито повече знания от теб.
— Аз действително ли се озовах на пазара, дон Хуан? — попитах аз.
— Разбира се. Както съм ти казвал, нагуалът е на услугите на воина. Нали така, Хенаро?
— Точно така! — възкликна дон Хенаро приповдигнато и застана прав с едно-единствено движение. Изглеждаше сякаш гласът му го бе изтеглил от легнало положение в напълно отвесно.
Дон Хуан направо се затъркаля по земята от смях. Дон Хенаро с най-непринуден вид направи комичен поклон и се сбогува.
— Хенаро ще се срещне с теб утре сутринта — каза дон Хуан. — А сега трябва да седиш тук в пълно мълчание.
Не казахме нито дума повече. След часове мълчание аз съм заспал. Погледнах часовника си. Беше почти шест сутринта. Дон Хуан огледа плътната маса бели облаци, надвиснали по хоризонта на изток, и заключи, че ще бъде мрачен ден. Дон Хенаро подуши въздуха и добави, че освен това ще бъде и задуха и безветрие.
— Колко далеч ще ходим? — попитах аз.
— Ей там, до онези евкалипти — отвърна дон Хенаро и посочи нещо като горичка на около километър и половина оттук.
Когато стигнахме до дърветата, разбрах, че не беше горичка. Евкалиптите бяха засадени в прави линии, за да очертаят синорите на ниви с различни посеви. Ние поехме покрай една житна нива, следвайки редицата огромни дървета, стройни и източени, над тридесетина метра. Стигнахме до едно стърнище. Предположих, че реколтата е била току-що прибрана. Имаше само сухи стъбла и листа от някакви растения, които не можах да разпозная. Наведох се да взема едно листо, но дон Хенаро ме спря, като стисна много силно ръката ми. Превих се от болка и тогава забелязах, че той само леко ме бе докоснал с пръсти.
Той определено съзнаваше какво е направил и какво изпитвам аз. Бързо отдръпна пръсти от ръката ми и после отново ме докосна леко. Повтори го още веднъж и се разсмя като развеселено дете, когато аз запримигвах. После се обърна в профил към мен. Изглеждаше като птица с орловия си нос, но птица със странни дълги бели зъби.
Дон Хуан тихо ме предупреди да не докосвам нищо. Попитах го дали знае какви посеви са били отглеждани тук. Той сякаш понечи да ми каже, но дон Хенаро се намеси и рече, че това е нива с червеи.
Дон Хуан ме изгледа втренчено, без да се разсмее. Безсмисленият отговор на дон Хенаро ми се струваше шега. Очаквах знак да се разсмеем, но те само втренчено ме гледаха.
— Нива с великолепни червеи — каза дон Хенаро. — Да, тук са били отглеждани най-прелестните червеи, които можеш да си представиш.
Той се обърна към дон Хуан. Двамата се спогледаха за миг.
— Нали така? — попита дон Хенаро.
— Абсолютно вярно — отвърна дон Хуан и обръщайки се към мен, тихо добави: — Днес Хенаро дирижира. Само той може да ти каже кое какво е, така че прави точно каквото ти казва.
Ужасих се при мисълта, че дон Хенаро ще ръководи нещата. Обърнах се към дон Хуан да му го кажа, но преди да изрека думите си, дон Хенаро нададе кошмарен протяжен вой. Виеше така високо и ужасяващо, че усетих как тилът ми настръхва и косата ми се изправя като от силен вятър. За миг загубих напълно всякакъв ориентир и щях да си остана като закован на мястото, ако дон Хуан не се бе спуснал светкавично към мен и властно извърна тялото ми така, че очите ми можаха да видят нещо невъобразимо. Дон Хенаро стоеше хоризонтално на тридесетина метра височина на ствола на един евкалипт, който беше на петдесетина метра от нас. Тоест, застанал беше перпендикулярно на дървото, с разкрачени на метър крака. Изглеждаше сякаш има куки на обувките и с тях преодолява гравитацията. Беше с гръб към мен, скръстил ръце на гърдите си.
Втренчих се в него. Не исках да мигна, за да не го изгубя от поглед. Бързо съобразих, че ако можех да го задържа в полезрението си, бих открил някакъв знак, движение, жест или нещо друго, което би ми помогнало да разбера какво става.
Усетих, че дон Хуан доближава глава до дясното ми ухо и пошепва, че всякакъв опит за обяснение е напразен и идиотски. Чух го да повтаря:
— Притисни си корема, притисни го надолу.
На тази техника ме бе научил преди години — за моменти на голяма опасност, страх или стрес. Състоеше се в това да се притисне надолу диафрагмата и да се вдиша рязко четири пъти през устата. След това да се вдиша и издиша дълбоко четири пъти през носа. Беше ми обяснил, че при вдишванията трябва да се усети разтърсване в центъра на тялото. Плътно сключените длани трябва да притискат пъпа, за да подсилят коремните мускули и така да се контролират вдишванията през устата и носа, които продължават, докато се преброи до осем, с притисната надолу диафрагма. Издишва се два пъти през носа и два пъти през устата — бавно или бързо според предпочитанието ти.