Дон Хуан умря да се смее, като му признах гласно страховете си.
— И с Паблито е същото — каза той. — Само като ме види и му прилошава. Оня ден влезе в къщата, когато Хенаро го нямаше. Аз бях сам и си бях оставил сомбрерото до вратата. Паблито го видя и тоналът му така се уплаши, че той направо напълни гащите.
Лесно можех да се вживея в чувствата на Паблито и да ги разбера. Като помислех внимателно, трябваше да призная, че дон Хуан беше ужасяващ. Аз обаче се бях научил да се чувствам добре в негово присъствие. От дългото ни общуване бях свикнал с него.
— Няма да те оставя сам с Хенаро — каза той, като още се смееше. — Нали аз трябва да се грижа за твоя тонал. Без него ти си умрял.
— Всеки ученик ли има и учител, и благодетел? — попитах аз, за да поуталожа тревогата си.
— Не всеки ученик. Само някои.
— А защо някои имат и учител, и благодетел?
— Когато един обикновен човек е готов, силата му изпраща учител и той става ученик. Когато ученикът е готов, силата му изпраща благодетел и той става магьосник.
— Какво прави човека готов да получи учител от силата?
— Това никой не знае. Ние сме само хора. Някои от нас се научават да виждат и да използват нагуала, но ни едно от нещата, които бихме постигнали през живота си, не може да ни разкрие замисъла на силата. Затова и не всеки ученик получава благодетел. Силата решава това.
Попитах го дали той самият е имал и учител, и благодетел. За първи път през тези тринадесет години той заговори свободно за тях. Каза ми, че и учителят, и благодетелят му били от Централно Мексико. Винаги бях смятал информацията за дон Хуан особено ценна за моите антропологически изследвания, но някак си в момента, когато ми я разкриваше, не ми изглеждаше толкова важна.
Дон Хуан ме погледна. Стори ми се, че погледът му е загрижен. После рязко смени темата и поиска да му разкажа най-подробно преживяванията си от тази сутрин.
— Внезапният уплах винаги свива тонала — каза той като коментар на описанието ми какво бях почувствал, когато дон Хенаро нададе оня вой. — Проблемът тук е да не се остави тоналът да се свие дотолкова, че да изчезне от сцената. Изключително важно е воинът точно да знае кога да остави тонала да се свива и кога да го спре. Това е голямо изкуство. Воинът трябва да се бори като демон, за да свие тонала си, и все пак в момента, когато тоналът се свие, воинът трябва да насочи усилията си в обратната посока — веднага да спре свиването.
— Но по този начин не се ли връща в началното положение? — попитах аз.
— Не. След като тоналът се свие, воинът затваря вратата от другата страна. Но преди тоналът на воина да бъде предизвикан и очите му още са настроени само за света на тонала, воинът е откъм защитената страна на оградата. Той е на позната почва и знае всички правила. Когато тоналът се свие обаче, воинът остава изложен на вятъра и отворът трябва веднага да се затвори плътно, за да не го отвее. И това не са просто приказки. Отвъд вратата на полезрението на тонала бушува свиреп вятър. Имам предвид истински вятър, не метафора. Вятър, който може да отнесе човешкия живот. Всъщност това е вятърът, който отнася всички живи същества на тази земя. Преди години аз ти показах този вятър, но ти го прие като шега.
Имаше предвид случая, когато ме бе завел в планината и ми обясни някои от свойствата на вятъра. Аз обаче съвсем не бях го приел като шега.
— Не е важно дали го приемаш сериозно или не — каза той, като изслуша възраженията ми. — По правило тоналът трябва да се защитава на всяка цена, винаги когато е застрашен. Затова няма значение как ще реагира тоналът в собствена защита. Единственото важно нещо е тоналът на воина да бъде запознат с други алтернативи. В този случай задачата на учителя е да укрепи тези възможности. Именно силата на тези нови възможности спомага да се свие тоналът. По същия начин, пак с тези укрепнали възможности, се спира свиването на тонала, за да не изчезне съвсем.
Той ми даде знак да продължа разказа си за събитията от сутринта и ме прекъсна, когато стигнах до мястото, където дон Хенаро се плъзгаше от ствола на дървото до клона и обратно.
— Нагуалът може да извършва изключителни неща — каза той. — Неща, които изглеждат невъзможни, неща, които са немислими за тонала. Но най-странното е, че човекът, който ги извършва, изобщо не може да разбере как стават. С други думи, Хенаро не знае как прави тези неща, знае само, че ги прави. Тайната на магьосника е, че той знае как да стигне до нагуала, но веднъж стигне ли там, той ще проумее какво става, колкото и ти.