Той ме погледна изпитателно. Светлината на фенера хвърляше странни сенки върху лицето му. Аз отместих поглед встрани.
— Може би ще ти стигне личната сила, за да проникнеш в тайната на тази нощ — каза той. — И ако не тази нощ, то може би утре; не забравяй, че ми дължиш шест дни.
Дон Хуан се изправи и влезе в кухнята в задната част на къщата. Взе фенера и го окачи на стената над кръглия дънер, който му служеше за пейка. Седнахме на пода един срещу друг и си сипахме боб с месо от едно гърне, което той сложи пред нас. Започнахме да ядем мълчаливо.
От време на време той бегло ме поглеждаше с вид аха-аха да се разсмее. Очите му бяха като две цепнатини. Когато ме поглеждаше, той леко ги отваряше и влагата на ретината отразяваше светлината на фенера. Имах чувство, че улавя светлината, за да прави огледално отражение. Той играеше с него и всеки път, когато насочеше очи към мен, едва доловимо поклащаше глава. В резултат се получаваше омагьосващо светлинно трептене. Аз си дадох сметка за действията му чак след като ги бе повторил няколко пъти. Убеден бях, че преследва някаква определена цел. Не се сдържах да го попитам за това.
— Имам си тайна причина — отговори ми той. — По този начин те успокоявам с очи. Вече не си толкова нер-вен, нали?
Трябваше да призная, че се чувствах доста по-спокоен. Равномерното проблясване в очите му не беше заплашително, затова нито се страхувах, нито се дразнех от него.
— Как така ме успокояваш с очи? — попитах аз.
Той отново поклати глава едва доловимо. Наистина ретината на очите му отразяваше светлината на газения фенер.
— Опитай се да го направиш и ти — каза небрежно той и си досипа още от яденето. — Можеш и сам да се успокоиш.
Опитах се да поклатя така глава, но движението ми се получи неумело.
— Няма да се успокоиш, като си клатиш главата така — засмя се той. — Само ще си докараш главоболие. Тайната не е в клатенето на главата, а в чувството, което се изпраща към очите от областта под стомаха. То именно клати главата.
Той потърка корем около пъпа си.
След като се нахраних, аз се облегнах на една купчина дърва и конопени чували. Опитах се да имитирам начина, по който той си клатеше главата. Дон Хуан безкрайно се забавляваше. Смееше се и се удряше по бедрата.
Тогава внезапен шум прекъсна смеха му. Чух дълбок, странен звук, като почукване по дърво, който идваше откъм храсталака. Дон Хуан ми даде знак с брадичка да бъда нащрек.
— Нощната пеперуда те вика — каза той с равен тон.
Скочих на крака. Звукът мигновено спря. Погледнах дон Хуан за обяснение. Той сви рамене в комичен жест на безпомощност.
— Още не си провел срещата си — добави той. Казах му, че не се чувствам достоен за нея и може би е по-добре да си отида у дома и да дойда пак, когато се чувствам по-силен.
— Глупости говориш — отсече той. — Воинът приема съдбата си, каквато и да е тя, с пълно смирение. Той приема смирено себе си такъв, какъвто е, не като повод за самосъжаление, а като живо предизвикателство.
На всеки от нас му е нужно време, за да разбере това и да го изживява пълно. Аз например мразех дори споменаването на думата „смирение“. Аз съм индианец, а ние, индианците, сме били винаги смирени и нищо друго не правим, освен да свеждаме глави. Мислех си, че смирението не е качество на един воин. Колко съм грешал! Сега вече зная, че смирението на воина не е смирение на просяк. Воинът пред никого не свежда глава, но и не допуска никой да свежда глава пред него. Просякът от своя страна непрекъснато пада на колене и ближе подметките на всеки, който му се струва по-горен от него; но в същото време иска от по-нискостоящия от него да ближе неговите подметки.
Затова ти казах днес, че не знам какво е да се чувстваш учител. Аз познавам само смирението на воина, а то не ми позволява да бъда учител на никого.
Помълчахме известно време. Думите му дълбоко ме развълнуваха. В същото време ме тревожеше онова, което бях видял в храсталака. С разума си преценявах, че дон Хуан крие нещо от мен, а всъщност знае истината за това, което става.
Бях потънал в подобни размисли, когато същото странно почукване ме извади от мислите ми. Дон Хуан се усмихна, след това се разсмя на глас.
— На теб ти харесва смирението на просяка — каза той тихо. — Ти навеждаш глава пред разума.
— Вечно си мисля, че има някакъв трик. Тока с проблемът ми — казах аз.
— Прав си. Трик има — отвърна той с обезоръжаваща усмивка. — Но не това е проблемът ти. Истинският ти проблем е, че според теб аз съвсем умишлено те мамя, прав ли съм?