— Но какво изпитва човек, докато върши тези неща?
— Същото като всеки, който прави нещо.
— Дон Хенаро усеща ли, че се движи нагоре по ствола на дървото?
Дон Хуан ме погледна за миг, после извърна глава.
— Не — силно прошепна той. — Не по начина, който имаш предвид.
Не каза нищо повече. Аз направо затаих дъх в очакване да ми обясни. Накрая трябваше да попитам:
— Но какво усеща?
— Не мога да ти кажа не защото е индивидуално, а защото няма как да се опише.
— Хайде де — започнах да го придумвам аз. — Няма нещо, което човек да не може да опише или изясни с думи. Убеден съм, че дори ако е невъзможно да се опише нещо пряко, човек може да загатне за същността му чрез сравнения, по заобиколен начин.
Дон Хуан се разсмя. Смехът му беше добронамерен и сърдечен. И все пак долових някакви подигравателни, почти язвителни нотки.
— Налага се да сменя темата — каза той. — Достатъчно е да се каже, че тази сутрин нагуалът беше предназначен за теб. Всяко нещо, което направи дон Хенаро, беше съчетание от теб и него. Неговият нагуал се настройваше от твоя тонал.
Аз държах да науча нещо повече и го попитах:
— Когато показваш нагуала на Паблито, какво изпитваш?
— Не мога да го обясня — тихо каза той. — Не че не искам, а просто защото не мога. Там спира моят тонал.
Не исках да го врънкам повече. Помълчахме известно време. После той заговори отново.
— Може да се каже, че воинът се научава да настройва волята си, да я насочва изключително точно, да я фокусира, където поиска. Все едно че волята му, идваща от средата на тялото, е една-единствена фибра светлина и тази фибра той може да насочи към всяко място, което ти хрумне. Тази фибра е пътят към нагуала. Или бих могъл да кажа още, че воинът се потапя в нагуала чрез тази единствена фибра.
Веднъж потопи ли се, проявите на нагуала са въпрос на индивидуалния му характер. Ако воинът е весел, нагуалът е забавен. Ако воинът е мрачен, и нагуалът е мрачен. Ако воинът е зъл, нагуалът също е зъл.
Хенаро винаги ме развеселява, защото той е едно от най-забавните създания, които съществуват. Никога не знам с какво може да ми излезе. За мен това е самият живец на магьосничеството. Хенаро е толкова гъвкав воин, че с най-лекото насочване на волята кара нагуала си да действа по невероятни начини.
— Ти самият наблюдаваше ли това, което правеше дон Хенаро на дървото? — попитах аз.
— Не, просто го знаех, защото виждах, че нагуалът е сред дърветата. Останалото се показваше само на теб.
— Това означава ли, дон Хуан, че както оня път, когато ме блъсна и аз се озовах на пазара, ти не си бил с мен?
— Нещо подобно. Когато се среща лице в лице с нагуала, човек трябва винаги да бъде сам. Аз бях наоколо само за да предпазвам тонала ти. Това е моя отговорност.
Дон Хуан каза, че моят „тонал“ едва не се взривил на парчета, когато дон Хенаро се спуснал от дървото, и то не толкова поради някаква присъща на „нагуала“ заплаха, а защото „тоналът“ ми се отдал на паниката си. Каза, че една от целите на обучението е да се пресича паниката на „тонала“, докато воинът стане толкова гъвкав, че да може да приема всичко, без да приема нищо.
Когато описах как дон Хенаро бе скочил на дървото и после обратно долу, дон Хуан каза, че викът на воина е едно от най-важните неща в магьосничеството и че дон Хенаро е способен да се концентрира така пълно в своя вик, че да го използва като средство за придвижване.
— Ти си прав — продължи той. — Хенаро бе издигнат отчасти от своя вик, отчасти от дървото. Това беше истинско виждане от твоя страна, истинна картина на нагуала. Волята на Хенаро беше фокусирана в този вик, а личният му контакт накара дървото да изтегли нагуала. Линиите отиваха в двете посоки — от Хенаро към дървото и от дървото към Хенаро.
Това, което би трябвало да си видял, когато Хенаро скочи от дървото, е, че той се съсредоточава в една точка точно пред теб и после дървото го изтласква. Но това само изглежда тласък. Всъщност той по-скоро беше освободен от дървото. Дървото пусна нагуала и нагуалът се върна в света на тонала в точката, над която Хенаро се бе фокусирал.