Втория път, когато Хенаро скочи от дървото, твоят тонал не беше толкова объркан. Ти не се държа така безволево и затова не изтощи силите си като първия път.
Около четири часа следобед дон Хуан приключи разговора ни.
— Отиваме пак при евкалиптите — каза той. — Нагуалът ни чака там.
— Не рискуваме ли да ни видят хората? — попитах аз.
— Не. Нагуалът временно спира всичко — отвърна той.
9. ШЕПОТЪТ НА НАГУАЛА
Като приближихме евкалиптите, видях дон Хенаро да седи на един пън. Махна ни с ръка и се усмихна. Присъединихме се към него.
В дърветата имаше ято гарвани. Грачеха като подплашени. Дон Хенаро каза да постоим неподвижно и тихо, докато гарваните се успокоят.
Дон Хуан облегна гръб на едно дърво и ми даде знак също да се облегна на съседното дърво, на няколко крачки вляво от него. И двамата бяхме с лице към дон Хенаро, който седеше на три-четири метра пред нас.
С леко движение на очите дон Хуан ми даде знак да оправя стойката си. Той стоеше здраво на краката си с леко раздалечени стъпала и се опираше на ствола на дървото само с плещите и тила си. Ръцете му бяха свободно отпуснати.
Стояхме така около час. Аз внимателно наблюдавах и двамата, особено дон Хуан. В един момент той леко се приплъзна надолу по ствола и седна, все така опрян о дървото със същите части на тялото си. Седеше със свити колене, отпуснал ръцете си на тях. Аз повторих движенията му. Краката ми съвсем бяха отмалели и след промяната в положението се почувствах доста удобно.
Гарваните постепенно бяха престанали да грачат и в полето не се чуваше нито звук. Тишината ме изнервяше повече от крясъка на гарваните.
Дон Хуан заговори тихо. Каза, че здрачът е най-доброто време за мен. Погледна небето. Сигурно минаваше шест. Денят беше облачен и не можех да се ориентирам накъде е слънцето. Дочух далечните крясъци на гъски и може би на пуйки. Но в полето с евкалиптовите дървета нямаше никакъв шум. Дълго не се чуваше нито цвърчене на птици, нито жужене на едри насекоми.
Телата на дон Хуан и дон Хенаро бяха напълно неподвижни, доколкото можех да преценя, освен през тези няколко секунди, когато преместваха центъра на тежестта си, за да си починат.
След като е дон Хуан се бяхме плъзнали на земята, дон Хенаро направи внезапно движение. Вдигна стъпала и застана клекнал върху пъна. После се извърна на четиридесет и пет градуса така, че го виждах в ляв профил. Погледнах дон Хуан в очакване на някакъв знак. Той вдигна брадичка, посочвайки ми да наблюдавам док Хенаро.
Почувствах се ужасно напрегнат. Бях неспособен да се владея. Усетих, че стомахът ми се обръща. Абсолютно си представях какво трябва да е изпитал Паблито, когато е видял сомбрерото на дон Хуан. Получих такова стомашно разстройство, че се наложи да скоча и да изтичам до храстите. Чух как двамата се заливаха от смях.
Не смеех да се върна при тях. Поколебах се известно време, разсъждавайки, че внезапният ми пристъп е развалил магията. Но не бях оставен дълго да размишлявам — дон Хуан и дон Хенаро дойдоха при мен. Застанаха от двете ми страни и заедно поехме към друга нива. Спряхме се точно по средата на нивата и аз разпознах, че това е мястото, където бяхме сутринта.
Дон Хуан ми заговори. Каза, че трябва да бъда гъвкав и безмълвен, да спра вътрешния си диалог. Слушах го внимателно. Дон Хенаро явно беше доловял, че цялото ми внимание е насочено към наставленията на дон Хуан, и се възползва от този момент, за да направи същото като сутринта — отново нададе влудяващия си вой. Свари ме несъсредоточен в него, обаче не и неподготвен. Почти веднага възстанових равновесието си чрез дълбоко дишане. Разтърсването беше ужасно, но не продължи дълго и аз успях да проследя с очи движенията на дон Хенаро. Видях го как скочи на невисок клон на едно дърво. Докато го следях от разстояние двадесет-двадесет и пет метра, погледът ми получи необичайно зрително изкривяване. Стори ми се, че той скочи не като се оттласна с мускули, а по-скоро се плъзна във въздуха, изхвърлен отчасти от собствения си ужасен вик, отчасти изтеглен от някакви недоловими линии, излъчващи се от дървото. Изглеждаше сякаш дървото го бе всмукало чрез линиите си.
Дон Хенаро остана за миг като кацнал на ниския клон, обърнат в ляв профил към мен. Започна да прави редица странни движения. Главата му се клатеше, тялото му се тресеше, На няколко пъти скри глава между коленете си. Колкото повече се движеше и кълчеше, толкова по-трудно ми беше да фокусирам поглед над тялото му. Той сякаш се разтапяше. Замигах отчаяно, после започнах да местя линията на зрението си, като накланях глава надясно и наляво, както ме бе учил дон Хуан. От лявата перспектива видях тялото на дон Хенаро, както не бях го виждал никога досега — той сякаш се бе дегизирал в костюм от козина. Космите бяха с цвят на сиамска котка, бежови, с шоколадено кафяво по краката и гърба, Имаше дълга пухкава опашка, В този костюм дон Хенаро изглеждаше като космат, кафяв, дългокрак крокодил, седнал на клон. Не виждах главата или лицето му.