Изправих глава в нормално положение. Образът на дегизирания дон Хенаро остана непроменен.
Ръцете му потрепериха. Той се изправи на клона, поприведе се и скочи към земята. Клонът беше на височина пет-шест метра. Това можеше да се окачестви като обикновен скок на костюмиран човек. Видях как тялото на дон Хенаро почти докосна земята и тогава рунтавата опашка на костюма му завибрира и вместо да се приземи, той излетя нагоре като издигнат от безшумен реактивен двигател. Понесе се над дърветата и после се спусна почти до земята. Направи същото няколко пъти. Понякога се улавяше за някой клон и се завърташе около дървото или пък се виеше като змиорка между клоните. После се спускаше и кръжеше около нас или размахваше ръце като криле, докосвайки самия връх на дърветата с корема си.
Лудуването на дон Хенаро ме изпълни със страх и възхищение. Следвах го с поглед и два-три пъти ясно долових, че за да се плъзга от едно място на друго, той използва едни блестящи линии, които сякаш се източваха. После той полетя над върховете на дърветата в посока към юг и изчезна зад тях. Опитах се да отгатна къде щеше да се появи отново, но той повече изобщо не се показа.
Тогава забелязах, че бях лежал по гръб, но изобщо не бях усетил промяната в перспективата. През цялото време смятах, че съм гледал дон Хенаро от изправено положение.
Дон Хуан ме надигна да седна и тогава видях дон Хенаро да върви към нас с най-непринуден вид. Той се усмихна престорено свенливо и ме попита дали ми е харесал неговият полет. Опитах се да кажа нещо, но бях онемял.
Дон Хенаро си размени особен поглед с дон Хуан и отново застана в клекнало положение. Наведе се и ми прошепна нещо в лявото ухо. Чух го да казва:
— Защо не дойдеш да полетиш с мен? Повтори това пет-шест пъти.
Дон Хуан дойде до мен и прошепна в дясното ми ухо:
— Не говори. Само следвай Хенаро.
Дон Хенаро ме накара да клекна и отново ми зашепна. Чувах го кристално ясно. Повтори думите си може би десет пъти, като казваше:
— Довери се на нагуала. Нагуалът ще те поеме. После дон Хуан зашепна в дясното ми ухо нещо друго. Казваше:
— Промени чувствата си.
Чувах и двамата да ми говорят едновременно, но можех също да ги чувам и поотделно. Думите на дон Хенаро се отнасяха най-общо за летенето във въздуха. Твърденията, които той повтаряше десетина пъти, сякаш се запечатваха в паметта ми. От друга страна, думите на док Хуан представляваха конкретни заповеди, които той повтаряше безброй пъти. Въздействието от този двоен шепот беше нещо изумително. Имах чувство, че звукът на индивидуалните им думи ме разцепва наполовина. Накрая бездната между двете ми уши стана толкова огромна, че загубих напълно чувството за единство, Имаше нещо, което несъмнено бях аз, но то нямаше плът. Приличаше по-скоро на светеща мъгла, тъмножълта мъглявина, която имаше чувства.
Дон Хуан ми каза, че ще ме моделира да летя. Тогава изпитах усещането, че думите му са клещи, които извиват и моделират моите „чувства“.
Думите на дон Хенаро бяха подкана да го последвам. Чувствах, че искам, но не можех. Така пълно бях разделен, че бях загубил всякакви способности. Тогава чух двамата да повтарят безкрайно едни и същи кратки изречения: „Погледни тази великолепна летяща форма“; „Скочи, скочи“; „Краката ти ще достигнат върховете на дърветата“; „Евкалиптите са като зелени точки“: „Червеите са светлини“.
В даден момент нещо в мен бе прекъснало — може би осъзнаването, че ми говорят. Долавях, че дон Хенаро още е с мен, но като възприятие можех само да различа една огромна маса най-необичайни светлини. Навремени блясъкът им отслабваше, а понякога се усилваше. Освен това имах усещането за движение. Сякаш бях всмукан от вакуум, който не ми позволяваше да спра. Когато движението ми се забавяше и успявах да съсредоточа вниманието си над светлините, вакуумът отново ме всмукваше.
В един момент, насред това притегляне напред-назад, се почувствах окончателно объркан. Заобикалящият ме свят, какъвто и да беше той, в едно и също време се приближаваше и отдалечаваше, от което се получаваше ефектът на всмукване. Можех да видя два отделни свята — единият се отдалечаваше от мен, а другият се приближаваше. Но не осъзнах това по обикновения начин, тоест както човек осъзнава нещо скрито досега. По-скоро имах две отделни осъзнавания, без свързващо ги заключение.