Сигурно ме бе убедил някак си, защото аз успях да надраскам части от разговора ни. Главната тема беше дон Хенаро като мой благодетел. Любопитно ми беше да узная кога дон Хенаро е станал мой благодетел. Дон Хуан настоя да си спомня нещо по-необичайно, което трябва да се е случило в деня, когато срещнах дон Хенаро; нещо, което е било поличба. Не можех да си спомня нищо такова. Започнах да възстановявам преживяното. Доколкото си спомнях, срещата ни се случи през пролетта на 1968 година и в нея нямаше нищо необикновено и паметно. Дон Хуан ме прекъсна.
— Щом си толкова тъп, да не помниш — каза той, — по-добре да зарежем това. Един воин следва повелята на силата. Ще си спомниш, когато трябва.
Дон Хуан каза, че е много трудно човек да се сдобие с благодетел. Даде ми пример със своя ученик Елихио, с когото работил дълги години и как той не могъл да си намери благодетел. Попитах го дали Елихио накрая няма да си намери. Той отвърна, че е невъзможно да се предскажат приумиците на силата. Припомни ми как веднъж, преди години, бяхме срещнали група млади индианци, които скитаха из пустинята в Северно Мексико. Каза как „видял“, че никой от тях няма благодетел, а обстановката като цяло и настроението му в момента били съвсем подходящи да им подаде ръка, като им покаже „нагуала“. Говореше за една вечер, когато с четирима млади мъже седяхме край огъня, а дон Хуан ни изнесе най-зрелищно представление, в което той очевидно се яви на всеки от нас в различен облик.
— Онези момчета знаеха доста — каза той. — Ти беше единственият наивник сред тях.
— Какво стана с тях след това? — попитах аз.
— Някои от тях си намериха благодетел — отвърна той.
Дон Хуан каза, че дълг именно на благодетеля е да представи своя повереник на силата и благодетелят предава на новопосветения личните си похвати също както учителят, ако не и повече.
По време на една кратка пауза в нашия разговор дочух странен стържещ звук откъм задната част на къщата. Понечих да стана в реакция на звука, но дон Хуан ме задържа на мястото ми. Преди да се появи звукът, бях възприемал разговора ни като нещо съвсем обичайно. Но в тишината на моментната пауза странният шум прозвуча много силно и на мига разбрах със сигурност, че разговорът ни беше изключително събитие. Изпитах усещането, че звукът на думите ни е бил като тъкан, която се скъсва, а стържещият шум е дебнел в очакване на възможност да проникне през нея.
Дон Хуан ми заповяда да седя твърдо и да не обръщам внимание на нищо наоколо. Стържещият звук ми напомняше шум от гризач, който рие в твърда суха земя. Щом ми хрумна това сравнение, добих и визуалната представа за гризач, какъвто веднъж дон Хуан ми бе показал на дланта си. Беше като че ли заспивам и мислите ми се превръщат в образи или сънища.
Започнах да правя упражнението за дишане, като притисках корема си със сключени длани. Дон Хуан продължаваше да говори, но аз не го слушах. Вниманието ми бе насочено към тихото прошумоляване от нещо подобно на змия, което пълзи по дребни сухи листа. Обзе ме паника и физическа погнуса при мисълта, че може да ме полази змия. Неволно мушнах нозе под краката на дон Хуан и започнах да дишам и мигам като обезумял.
Шумът се чуваше толкова близко, сякаш беше на две крачки от нас. Паниката ми се засили. Дон Хуан каза спокойно, че единственият начин да отстраня „нагуала“ е да не променям състоянието си. Нареди ми да спусна обратно краката си и да не съсредоточавам вниманието си над шума. Твърдо ми заповяда да пиша или да задавам въпроси и да направя усилия да не се предавам.
След огромна борба го попитах дали дон Хенаро издава този звук. Дон Хуан отвърна, че това е „нагуалът“ и не бива да ги смесвам. Хенаро е името на „тонала“. Каза и още нещо, но не можах да го разбера. Нещо кръжеше около къщата и аз не можех да се съсредоточа в разговора ни. Той ми нареди да положа върховни усилия. В един момент се улових, че дрънкам някакви идиотщини как за нищо не ме бива. Разтърси ме страх и после се озовах в напълно прояснено състояние. Тогава дон Хуан ми каза, че вече мога да слушам. Обаче не се чуваха никакви звуци.
— Нагуалът си отиде — рече дон Хуан, стана и влезе в къщата.
Той запали газения фенер на дон Хенаро и приготви нещо за ядене. Хранехме се в мълчание. Попитах го дали „нагуалът“ ще се върне.
— Не — отвърна със сериозно изражение той, — само те изпитваше. По това време на вечерта, веднага след здрачаване, ти трябва винаги да си зает с нещо. Все едно с какво. Това е кратък период, може би около час, но за теб този час е смъртно опасен.