— Може би ако преди години ми бяхте казали какво правите с дон Хенаро, аз щях да имам достатъчно…
Той вдигна ръка и не ме остави да довърша.
— Това предположение е безсмислено — рече той. — Ти сам ми каза веднъж, че ако не е бил твоят инат и манията ти да си обясняваш рационално всяко нещо, вече щеше да си магьосник. В твоя случай обаче да бъдеш магьосник означава да преодолееш ината си и нуждата от рационални обяснения, които препречват пътя ти. Нещо повече — тези недостатъци са твоят път към силата. Не можеш да кажеш, че силата би заприиждала към теб, ако животът ти беше различен.
И ние с Хенаро трябва да действаме като теб — в определени граници. Силата определя тези граници и воинът е, така да се каже, пленник на силата; пленник, който има свободата за един-единствен избор: да действа като безупречен воин или да се държи като магаре. В крайна сметка воинът може би е не пленник, а роб на силата, защото този избор за него вече не е избор. Хенаро не може да действа по никакъв друг начин освен безупречно. Ако се държи като магаре, това ще изцеди напълно силите му и ще го доведе до смърт.
Причината да се страхуваш от Хенаро е в това, че той трябва да използва пътеката на страха, за да свие тонала ти. Тялото ти знае това, макар че разумът ти може и да не го знае; затова тялото ти иска да побегне всеки път, когато Хенаро е наблизо.
Споделих, че ми е любопитно да узная дали дон Хенаро умишлено ме плаши. Дон Хуан отвърна, че „нагуалът“ прави странни неща — неща, които не могат да се предвидят. Даде ми за пример това, което бе станало между нас сутринта, когато ме възпря да се обърна наляво и да погледна към дон Хенаро на дървото. Обясни ми, че осъзнал какво е направил неговият „нагуал“, макар че било невъзможно да го знае предварително. Обяснението му на цялата случка беше, че внезапното ми обръщане наляво било стъпка към смъртта ми, която моят „тонал“ умишлено предприел като самоубийствен порив. Това движение разтърсило неговия „нагуал“ и като резултат някаква част от него се стоварила върху мен.
Направих неволно жест на недоумение.
— Твоят разум отново ти казва, че си безсмъртен — рече той.
— Какво имаш предвид, дон Хуан?
— Безсмъртният човек разполага с цялото време на света за колебания, объркване и страхове. Воинът, от друга страна, не може да се придържа към смисъла, който тоналът дава на нещата, защото точно знае, че собствената му цялостност разполага със съвсем малко време на тази земя.
Имах сериозно възражение. Моите страхове, колебания и объркване не бяха на съзнателно ниво и колкото и да се мъчех да ги овладея, всеки път в присъствието на дон Хуан и дон Хенаро аз се чувствах безпомощен.
— Един воин не може да бъде безпомощен — каза той. — Нито объркан или уплашен — при никакви обстоятелства. Воинът няма време за нищо друго освен за безупречност. Всичко друго изсмуква силата му, а безупречността го изпълва със сила.
— Отново се върнахме на стария ми въпрос, дон Хуан. Какво е безупречност?
— Да, пак се върнахме на стария ти въпрос, та значи и на стария ми отговор: „Безупречност означава да правиш най-доброто, на което си способен, във всяко нещо, с което се заемеш.“
— Но според мен, дон Хуан, аз винаги правя възможно най-доброто, а явно излиза, че не е така.
— Не е толкова сложно, колкото го изкарваш. Ключът към всички тези въпроси за безупречността е чувството дали имаш време или не. Златното правило е, че когато се чувстваш и държиш като безсмъртно същество, което разполага с цялото време на света, ти не си безупречен. В такива моменти трябва да се обърнеш, да се огледаш и тогава ще осъзнаеш каква идиотщина е чувството ти, че имаш време. Никой не е дълговечен на тази земя!
10. КРИЛЕТЕ НА ВЪЗПРИЯТИЕТО
С дон Хуан прекарахме целия ден в планината. Бяхме тръгнали призори. Той ме заведе на четири места на силата и на всяко от тях ми даваше определени напътствия как да постъпвам, за да изпълня конкретната задача, която ми бе поставял преди години като житейска ситуация. Върнахме се късно следобед. Хапнахме и дон Хуан излезе от къщата на дон Хенаро. Каза ми, че трябва да изчакам Паблито, който щеше да донесе газ за фенера, и да поговоря с него.
Бях така погълнат от записките си, че не съм чул Паблито да влиза, докато не застана до мен. Той отбеляза, че стъпвал с „походката на силата“ и затова изобщо нямало как да го чуя, освен ако не съм можел да „виждам“.