Паблито винаги ми е харесвал. В миналото обаче нямах често възможност да оставам насаме с него, въпреки че бяхме добри приятели. Винаги ми е правело впечатление колко чаровна личност е. Името му, естествено, беше Пабло, но умалителното Паблито повече му отиваше. Беше с дребна кост, но як. Подобно на дон Хенаро беше строен, изненадващо мускулест и силен. Наближаваше тридесет години, но имаше вид на осемнадесетгодишен, мургав, среден на ръст. Кафявите му очи бяха ясни и блестящи и също като дон Хенаро имаше подкупваща, леко дяволита усмивка.
Попитах го за приятеля му Нестор, друг от учениците на дон Хенаро. По-рано винаги ги бях виждал заедно и имах впечатлението, че чудесно се разбират. В същото време и на външен вид, и по характер бяха пълни противоположности. Докато Паблито беше общителен и открит, Нестор беше мрачен и вглъбен. Освен това беше по-висок, тромав, по-мургав и доста по-възрастен.
Паблито каза, че Нестор най-сетне се е отдал истински на работата си с дон Хенаро и се променил в съвсем различен човек в сравнение с предишния път, когато съм го виждал. Не пожела да ми разкаже нещо повече за работата или промяната, станала с Нестор, и рязко смени темата на разговора.
— Доколкото разбирам, нагуалът е по петите ти — каза той.
Изненадах се, че знае, и го попитах как е разбрал.
— Хенаро всичко ми казва — отвърна той.
Забелязах, че той не говори за дон Хенаро така официално като мен. Наричаше го просто Хенаро, съвсем непринудено. Каза, че дон Хенаро му бил като брат и че заедно се чувствали така естествено, сякаш са от едно семейство. Той най-искрено сподели, че обича дон Хенаро. Бях дълбоко трогнат от неговата простота и искреност. Като разговарях с него, установих колко близки бяхме по темперамент ние с дон Хуан. В сравнение с дон Хенаро и Паблито, нашите отношения бяха официални и стриктни.
Попитах Паблито защо се страхува от дон Хуан. Очите му затрептяха, сякаш самата мисъл за дон Хуан го накара да запримигва. Не ми отговори. Имаше вид, че ме преценява по някакъв загадъчен начин.
— Ти не се ли страхуваш от него? — попита той.
Казах му, че се страхувам от дон Хенаро, а той се разсмя, сякаш това бе последното, което е очаквал да чуе от мен. Каза, че дон Хуан и дон Хенаро са различни като деня и нощта. Дон Хенаро бил денят, а дон Хуан — нощта, и като такъв бил най-страшното същество на земята. Описвайки страха ся от дон Хуан, Паблито се подведе да сподели някои неща за собственото си положение като ученик.
— Аз съм в най-жалко положение — каза той. — Ако можеше да надникнеш в мен, щеше да видиш, че знам твърде много за обикновен човек, но видиш ли ме с нагуала, ще разбереш, че не знам достатъчно.
Той бързо смени темата и започна да ме подкача за моите записки. Каза, че дон Хенаро го забавлявал часове наред, като ме имитирал. Добави, че дон Хенаро много ме харесвал въпреки странностите на характера ми и изразявал задоволство, че съм негов „протехидо“3.
За първи път чувах това понятие. То беше близко до друго едно понятие, което дон Хуан бе въвел в началото на познанството ни. Беше ми казал, че аз съм неговият „ескохидо“, т.е. избраник. Думата „протехидо“ означаваше покровителстван.
Попитах Паблито за неговите срещи с „нагуала“ и той ми разказа историята на първия си досег с него. Веднъж дон Хуан му дал една кошница, която той приел като подарък на добра воля. Окачил я на една кука над вратата в своята стая и като не можал да измисли за какво да я използва в момента, повече не си спомнил за нея през целия ден. Решил, че кошницата е подарък на силата и трябвало да се използва само за нещо много специално.
Рано вечерта, което и за Паблито било опасното време, той влязъл в стаята да си вземе якето. Бил сам в къщата и се канел да навести свой приятел. Стаята била тъмна. Той взел якето си и когато стигнал почти до вратата, кошницата паднала пред него и се изтърколила до краката му. Паблито каза, че се разсмял на уплахата си, като видял, че просто кошницата паднала от куката. Навел се да я вдигне и тогава изпитал най-силния потрес в живота си — кошницата отскочила извън досега му и започнала да се тресе и пращи, сякаш някой я огъвал и натискал надолу. Паблито каза, че от кухнята идвало достатъчно светлина, за да различава ясно всичко в стаята. За малко той вперил очи в кошницата, макар да чувствал, че не бива да го прави. Кошницата започнала да се гърчи, издавайки някакви тежки задавени хрипове. Като си припомняше преживяното, Паблито твърдеше, че наистина е видял и чул кошницата да диша, че тя била жива и го преследвала из стаята, препречвайки му изхода. Каза, че после кошницата започнала да се издува, бамбуковите пръчки се разплели и тя се превърнала в огромна топка, подобна на изсъхнал бодил, и се затъркаляла към него. Той паднал по гръб на пода и топката запълзяла по краката му. Паблито каза, че в този момент направо обезумял и запищял неистово. Топката му преградила пътя и като се движела по краката му, сякаш го боцкали с карфици. Опитал се да я отблъсне и тогава видял, че топката е лицето на дон Хуан с отворена уста, готова да го погълне. В този момент не издържал повече на ужаса и загубил съзнание.