Съвсем откровено и искрено Паблито ми разказа редица ужасяващи срещи с „нагуала“, които той и други членове на къщата бяха имали. Разговаряхме часове наред. Той, изглежда, беше в същото затруднено положение като мен, но определено проявяваше по-добър усет от мен да се оправя сред основните понятия от магическия свят.
В един момент той стана и каза, че усеща дон Хуан да идва, а не иска да го завари тук. Излетя с невероятна скорост, сякаш нещо го изтегли от стаята. Остави ме по средата на думата „довиждане“.
Малко след това дон Хуан и дон Хенаро се върнаха. Бяха много развеселени.
— Паблито бягаше надолу по пътя като душа, преследвана от дявола — каза дон Хуан. — Чудя се защо ли?
— Според мен се е уплашил, като е видял как Карлитос направо ще си претрие пръстите до кост от писане — каза дон Хенаро, занасяйки ме за моите записки.
Той се приближи до мен.
— Ей! Имам една идея — каза ми той почти шепнешком. — Щом толкова ти харесва да пишеш, защо не се научиш да пишеш с пръст вместо с молив? Страхотен удар ще бъде.
Дон Хуан и дон Хенаро седнаха от двете ми страни и със смях обсъдиха възможността човек да пише с пръста си. С най-сериозен тон дон Хуан направи странна забележка:
— Той несъмнено ще може да пише с пръст, но дали ще може да го чете?
Дон Хенаро се преви от смях и добави:
— Убеден съм, че той може всичко да чете.
И започна да разказва една заплетена история за някакъв провинциален тьпанар, който станал важен държавен служител по време на политически смутове. Дон Хенаро каза, че героят на неговата история станал министър или губернатор, ако не и дори президент, защото можеш ли да предвидиш на какво са способни хората в глупостта си. Заемайки този пост, той си повярвал, че наистина е важен, и се научил да се преструва на такъв.
Дон Хенаро спря и ме изгледа с вид на любител-актьор, който преиграва. Намигна ми, повдигна вежди и ги отпусна. После каза, че героят на историята бил много добър в публичните изяви и можел без никакви затруднения да спретне някоя реч, обаче постът му изисквал да чете своите речи, а човекът бил неграмотен. Затова използвал една хитрост, за да заблуди всички. Имал си лист хартия с нещо написано на него и го вадел всеки път, когато произнасял реч. Така неговата деловитост и всякакви други добри качества ставали безспорни в очите на всичките провинциални тъпаци. Но един ден дошъл грамотен чужденец и забелязал, че нашият герой чете речта си, като държи листа наопаки. Той се засмял и посочил на всички измамата.
Дон Хенаро отново направи пауза, погледна ме и като присви очи, ме понита:
— Мислиш ли, че героят бил хванат натясно? Ни най-малко. Той спокойно се обърнал към всички и казал: „Наопаки ли? Че какво значение има положението на листа, щом знаеш как да го четеш?“ И тьпанарите се съгласили с него.
И двамата избухнаха в смях. Дон Хуан ласкаво ме потупа по гърба — сякаш аз бях героят на историята. Почувствах се неловко и нервно захихиках. Помислих си, че може би имаше някакъв скрит смисъл, но не посмях да запитам.
Дон Хуан се приближи до мен. Наведе се и прошепна в дясното ми ухо:
— Мислиш ли, че е смешно?
Дон Хенаро също се наведе към мен и прошепна в лявото ми ухо:
— Какво каза той?
Аз автоматично реагирах и на двата въпроса и неволно ги свързах.
— Да. Мислех той питаше, че е смешно — казах аз. Те явно съзнаваха въздействието на маневрите си; смяха се, докато сълзи потекоха по бузите им. Както винаги дон Хенаро реагира по-неудържимо от дон Хуан. Просна се по гръб и така се изтърколи на няколко метра от мен. После легна по корем, с разперени ръце и крака и се завъртя на земята, сякаш лежи във водовъртеж. Все така въртейки се, той стигна до мен и кракът му докосна моя. После внезапно седна и глуповато се засмя.
Дон Хуан се държеше за хълбоците. Смееше се толкова силно, че го бе заболял коремът.
След малко двамата се наведоха над мен и продължиха да ми шепнат в ушите. Опитах се да запомня думите им в тяхната последователност, но усилията ми бяха неуспешни и се отказах. Думите бяха прекалено много.